Нали помните онази приказка на Братя Грим, дето Хензел и Гретел били заведени в страшната гора от баща си. И Хензел пускал по пътя трохички, за да може да намерят обратния път. Ако не я помните, прочетете си я, аз няма да ви я разказвам. Просто си мисля, че както животът е за всеки една тъмна и страшна гора, докато не влезеш в него и не го опознаеш, пък тогава да видиш, че не толкова страшно, а даже понякога е прекрасно, така е и с всичко, което той ни предлага. И с работата, и с ежедневието, и с любовта.
О, любовта с всичките букви главни! Бухваме се в храсталака, пък дали зад него има полянка с чудни цветенца и пърхащи пеперудки или тресавище и дебнещи зли зверове – каквото… Пътеводители, маркирани пътеки и заслони няма. Но пък сте двама, нали? И уж не се страхувате, уж се държите за ръце и си давате сили и надежда един друг, пък току се пуснете и всеки хукне да търси най-близката просека и да се спасява поединично. Или продължавате да минете през падналите дървета, покрай онова блато и бърлогата на този див звяр, белким стигнете вашата си Лунна долина, поне някоя закътана и огряна от слънцето полянчица, колкото една носна кърпа, ама вашата си.
Кой докъдето му стигнат силите и вярата. Вярата един в друг, не в лелеяни химери. Щото ние всички все чакаме нещо най-голямо и най-невиждано за себе си. И го дочакваме. Вселената изравнява резултата. Винаги. Както си го мечтал, както си го поискал в главата си, така ти го дава. Затова много трябва да се внимава с желанията. В смисъл – искай реални неща. Идеалното затова е идеално, щото не съществува. Ти можеш да се намъкнеш в него и да го приемеш, то към теб няма как да се нагоди. Хеле пък ако се нагоди, тогава изобщо ума си нямаш как изобщо няма да ти хареса. Сериозно.
Например (аз без примери не мога, само на празни приказки не е възпитано) влюбила се жената N до полуда. Всички сме се влюбвали така, ако не се е случило така, дай Боже да се случи, редно е. И прави всичко възможно да впечатли обекта на своите чувства. Винаги му е на разположение – и в делник, и в празник, и в радост и в мъка, да не изреждам, знаете, притичва се на помощ за всяко нещо, където може да помогне, изземва цялата му потреба от пазаруване, до изхвърляне на боклука, от предлагане на приятелско рамо за споделяне и на топъл скут за утеха. Пърха с мигли и мъкне камъни, за да съгради един прекрасен кът за двама. За тях двамата.
Говорим си за...
Обектът е субективно адски доволен, оценява отношението към него, зер оценяват го по достойнство, па не дай Боже, предаде ключа от крепостта на сърцето и дома си. И е щастие, та щастие! За нея, защото си е навила на ината. Обаче! След няколко месеца, след година, слава, жено, слава, че издържа толкоз, се оказва как милият ти въжделенец е един саможив, самовлюбен глезльо, който предпочита да зяпа мачове по телевизията, вместо да работи заедно с теб за всичко в живота и домакинството.
Щото за всичко се работи, а не се лежи на пухените възглавнички с извезано на тях „Обичам те, на всичко съм готова за теб!“ На всичко, ама май не на всичко. Настроенията, обсесиите, комплексите, дето всички си имаме такива, безславно се стоварват върху милата женица и тя бърчи плачливо вежди „Боже, криво ли се молих, или ти криво ме разбра?“ Е, а познайте къде е кривицата. Правилно.
Път назад от лелеяното любовно гнезденце в храсталака има, разбира се. Все ще го намери, който иска, колкото и да се лута. Само пропиляното време не се връща, ама времето е за да минава и отминава. В гората сам е по-страшно от трънливия път, по който ще се върнеш. Сетихте ли се, че понякога сами превръщаме илюзията си в захарната колибка на злата вещица? Знам, че сте се сетили. Разлика между представи и реалност винаги съществува. Не забравяйте за това, докато сте хукнали към гората.
Скъпа, вика Скъпият, докато събира трохите от масата и отваря прозореца, за да ги сложи на перваза за птичките божии, знаеш ли, че никога не съм те мечтал. Просто като те видях, те познах. Разбрах, че всъщност съм те търсил ли, чакал ли, ти пишеш думите, аз просто си мисля на глас, просто знаех, че това е, моето момиче, ето ти я, хващай я за ръката и не пускай. Два гълъба слитат върху перваза и човките им тракат благодарно върху ламарината.
Да, любовта не оставя трохи след себе си.
Още от Маргарита Петкова:
- Ах, този парещ и изгарящ ноември в очите му с цвят на кестени
- Старомодните мъже никога не излизат от мода
- Когато искаш една жена завинаги, не се нахвърляш да я вкараш в леглото си начаса
- Скъпи господин ЩЕ, бъдеще евентуално няма как да стане сегашно продължително
- Въздухът и водата се прегръщат. Септември се е намърдал в багажника
- Старата ни любов стои тихо и кротко в ъгълчето на душата
- Пожелавам си август – подивял и разрошен
- Потънаха ти гемиите? Радвай се – има на какво да стъпиш!
