Напоследък започнах да се замислям за ролята на брака в съвременния свят. Има ли такава? Виждам, че доста млади хора се женят. Аз от своя страна, тъй като съм дете на разведени родители, подхождам малко скептично към тия неща. Някак си – не мога да се отърся от спомена за моето собствено разбито семейство, което някога бе за пример. Всички близки, познати и приятели казваха колко си отиват майка ми и баща ми, каква чудесна двойка са, пу-пу да не ви е уроки, както е приказката – цветя и рози, мед и масло, сватбен марш и така нататък. Идилия до осмата година. После няма да обяснявам какво стана, защото не е там фокусът.
Мисълта ми е, че хармонията помежду им се изгуби някъде по пътя. Спряха да гледат в една и съща посока. Или може би си омръзнаха, кой знае. Не бих желал да гадая. Когато нещо между двама се счупи, само те знаят истинската причина и само те носят отговорност за последиците от счупването.
И така – нашите се разделиха, а моят живот се обърна с главата надолу. Пиша тия работи, защото съм наясно, че макар и да са лични, всъщност се случват всеки ден на много хора. Подобни ситуации са универсум за човечеството.
Любовта изстива като чай, който твърде дълго не си изпил. Пропуснал си един или друг момент, една или друга възможност да внесеш разнообразие в повтарящите се действия на съвместното ежедневие. Тревожил си се повече за себе си, отколкото за другия. Бил си егоист в повече. Не си бил достатъчно разбиращ. Не си прощавал достатъчно. Не си се поставял на чуждото място. Не си положил нужните усилия, за да остане половинката ти до тебе.
Не! Усилия не е правилната дума! Защото усилието се извършва с някаква доза напрежение. Уверил съм се, че в любовните отношения не бива да има напрежение. В противен случай бушоните гръмват и токът спира. За къде сме без електричество? И още – за къде сме без електричество в отношенията?
Навярно това е тайната на дълготрайното устояване на една връзка – да се запази огънят. Да ви кажа, не ми се вярва два подписа или една венчавка да могат да осигурят стабилност. Да – бракът би могъл да бъде основа, но тази основа следва да се надгражда. С малки стъпки, ако трябва, но да се върви напред. Без излишна боязън и без прекомерно планиране. Миналата година шест мои приятелки се омъжиха. Три от тях бяха бременни. Точно толкова вече са разведени. Самотни майки, останали на произвола на съдбата, понеже са избързали с избора си.
Какво се получава, ако теглим чертата – жениш се, минава известно време и или подаваш молба за развод, или по-лошо – оставаш до някого, към когото чувствата вече не са същите. Изневеряваш, а се правиш на херувим. Смисъл – нулев. Ако трябва да изкажа моето мнение, то е следното – не брака, не тигана, и не бебето създават взаимността.
Чистата обич пере мръсните дрехи. И тласка напред към единомислие и синхроничност. Нека всеки сам ги постигне. Нека всеки сам се пребори за своето. Нека всеки сам си вземе решенията.
Единствено така няма да съжаляваме после – като хубаво сме помислили. И друго – важно е човек да изяде поне пет пакета сол с партньора си. Без да ги брои. След соленото, горчивото и лютото – идва сладкото, мили мои.
Да...
