Любовта идва неочаквано и от този момент светът престава да бъде мястото, което си познавал. Вече ти е по-леко, започваш по-често да гледаш нагоре, докато правиш крачки по мръсните улици на града, чувстваш се като дете, получило най-желаната играчка на света.
Есенно време любовта е с червено палто. Кралско червено, което контрастира на златните листа по дърветата. Разнася ухание на печени кестени и кара хризантемите да се цъфтят. Възрастна жена продава цветята с усмивка и влюбени непознати се превръщат за нея в най-предпочитаната компания. Тя може да се разбере с тях само с едно кимване на главата или с едно леко помахване на ръката за поздрав. Затваря очи и се връща към младостта, където е оставила своята невинност в името на някого.
Любовта през зимата е вълнен шал за двама. Червено вино и дъх на канела преобразяват стая, в която нищо друго няма значение, освен намерението на две тела да не спират да се докосват едно друго. Прегръдките са по-силни от всякога, а целувките сякаш нямат край – като мечти, която си струва да не бъде изживени. За да останат мечти. Студът навън създава уюта в тази стая, а по запотения прозорец можеш с пръст да нарисуваш сърце и с това да изразиш чувствата, без да използваш силата на думите.
През пролетта всяка любов предпочита бялото на божурите. С тях именно свързваме невинността, когато изричаме „обичам те“ за първи път. По това време на годината животът избухва с цялата си прелест и любовта разпилява косите си, оставяйки вятъра да прави с тях каквото си поиска. Усмихва се повече, става по-настоятелна и не се колебае да приеме среща в някое кафене, където е пълно с още много влюбени. Градът е по-лицеприятен и отзивчив, а прииждащите щъркели възвестяват мигове, които определено има за какво да останат незабравими.
Синьото на лятото връща лудостта да обичаме като за последно. С предизвикателна походка любовта върви по брега, а морето, което от хиляди години се е научило да чака, посреща при себе си отново и отскоро влюбените, и всички онези пораснали момичета и момчета, които не спират да се обичат вече десетилетия. Тиха музика припява на прибоя на вълните и усещането за пълна свобода се простира чак до хоризонта, който никога няма да стигнем, освен ако не затворим очите си за момент.
Любовта е странен случай, без който не можем. Когато я няма, всичко губи смисъл. Когато си отиде, намираме такъв в спомена, който оставя след себе си, и сме благодарни за всяка една споделена секунда. Затова е обречена на незабрава – като детство, което също никога няма да си отиде.
Прочетете още от Добромир Банев:
- След гръмкия смях на влюбени се обичаме повече
- За вечността са нужни двама
- Лековитите стрели на Купидон
- Утрото не е по-мъдро от вечерта
- Другото лице на тишината
