Традиционно любовта се свързва с червеното. Червено като огън, като страст, като сърце, като алените рози, като малка червена рокля, като шал, свлякъл се на пода, като вино и като рубин. Просто кръвта е червена и любовта я кара да тича по вените, да прескача задъхано в сърдечния ритъм, да нахлува в главата и пред очите ни да заиграят огнени кръгове, когато заровим лице в букета рози и капчица кръв избие на пръста ни, защото розите, нали, имат и бодли. Ах, всичко това всеки го е живял.
Но любовта може да бъде и синя, ако я срещнеш в нечий син поглед или синята риза на мъжа, с когото те запознават, тревожи съня ти, или роклята на дамата отсреща, или целувката сред метличините, даже тъмносиният екран на джиесема, в който записват телефонния ти номер, защото просто е нямало как да откажеш, толкова си искал тази връзка.
Да продължавам ли с жълтите дюни и искрящото слънце, със зелените пердета, скрили любовта от любопитните звезди, с розовите мечти, със снежните кристалчета по перваза на прозореца, с листата напролет и наесен, с небето и с дъждовните локви, с целия свят – шарен и необятен? Няма смисъл, три основни цвята, а колко комбинации, колко неизброими нюанси и всеки от тях е цветът на любовта за някого.
Наскоро с една колежка от университета потъвахме в сладостни любовно-трепетни спомени за първи велики любови и тя въздъхна мечтателно:
„Леле, ама направо ми прималяваше под лъжичката като зърнех в гръб това тъмножълто каре…“
„Абе, Ванче, какво жълто бе, сакото му беше в много дискретно каре, но нещо между тъмен шоколад и брик, ама много лек брик и кестен, току-що обелен от бодливата обвивка…“
„Ама какво сако, аз ти говоря за сиво-жълтата карирана риза на Милко от другия поток…“
Поне на десен го бяхме докарали и точно това ни беше въвело в заблуда, щото ние все си мислим, че нашият човек всички са го харесвали, най-малкото, ако не направо умирали за него, както наша милост. А лично аз, ако някога спра да умирам от любов, значи вече не съм жива. Чисто физически. Поне така мисля, не съм пробвала.
Общо взето светът не може да е черно-бял. Във всички смисли. Не може само добро и не може само лошо. Не може само любов и не може само омраза. Не може само успех и не може само неуспехи. Не може само върхове и не може само бездни.
Животът си е движение – от раждането до края. Виенско колело – днес си долу, утре си горе, после пак надолу, за да поемеш нагоре. Всички го знаем, нищо, че все се тюхкаме като кабинката ни се люшне към земята, ама стискаме зъби да не я клатим неразумно и да изпаднем от нея, защото няма как, ще тръгнем пак към връхната точка. В ученето, в кариерата, в любовта. Ама разбира се, че в любовта. Защото все пак, всичко е любов – към ученето, към работата, към семейството, към децата… Ама разбира се (втори път!) и към червената рокля, синия поглед, зелените пердета и туй що е в тях, зад тях, навсякъде в твоя свят. Шареният. Пъстрият. Цветният. Кога по-ярък, кога по-блед, ама твой си, единствен и всеки за своите нюанси и десени мисли.
В четвърти клас един мой съученик като го попита учителката какъв е цветът на оловото, отговори „Кафяв“. Ние се поизхилихме, защото той убедено го повтори, а др. Петрова посочи есенното небе, надвиснало в прозореца – да отговори Боби какво е на цвят то. Той сви рамене в лека досада от толкова елементарни въпроси и убедено натърти: „Кафяв!“ Учителката, много умна, строга и прекрасен възпитател, спря смеха ни и каза на съученика да си седне. Тя беше разбрала, че той просто е далтонист. Но това не значи, че светът му, вътрешният, не е по-цветен от този на много с отлично зрение. Та – животът е предимно всякакъв. Нали знаете тази закачка, дето мъжете никога няма да разберат, че беж, екрю, шампанско, слонова кост и кремаво са ПЕТ различни цвята!
„Скъпи, питам между другото, как всъщност никога не объркваш цветовете като другите мъже?“
„А, запомнил съм, че бежовата ти рокля е с V-образно деколте, а екрюто е по врата с три копчета на рамото, ризата ти в шампанско е от сатенирана коприна, а слоновата кост е с джувка, която винаги трябва аз да ти връзвам, докато кремавата е с ръкав до лакътя, просто е, Скъпа, трудното беше да ги науча наизуст… иначе убий ме, цветът им е абсолютно един и същ!“
Който иска, му намира цаката.
Прочети още от Маргарита Петкова:
- Женската работа, срам за майстора? Другия път!
- Можеше да бъде иначе… Не, не можеше!
- Есента се стича по кожата ми
- Не ме сънувай в неприлични пози
