Илиaна Смилянова
Любовта е сърцето на всяко нещо, огрявано от слънцето и от луната. Тя вдъхва живот на всичко, което съществува временно или завинаги.
Любовта не е претенциозна. Тя не се подчинява нито на елементарната, нито на сложната човешка логика. И затова нерядко свързва с видими и невидими нишки хора, които привидно (и не само) нямат друго общо помежду си - освен нея, любовта.
Обичайно любовта започва с влюбване - привлича ни и ни очарова човек, с когото още не се познаваме задълбочено. Запленени сме от неизвестното, от мечтите и любовните представи, които всеки от нас носи у себе си. Но любовта се случва и пуска корени в ума, в сърцето, в тялото ни постепенно и търпеливо, с времето, когато и ако се осмелим да се задълбочим, да (се) издържим, да навлезем и да заживеем заедно в царството на светлините и сенките, на опознаването и споделянето. В царството, в което ставаме свидетели един на друг, на начина, по който живеем живота си, по който се променяме и по който разгръщаме съдбата си.
Любовта е провокация за автентичност, за истинност. И обратното - истината е провокация и храна за любовта. Когато спестяваме, когато крием своята истина, загърбваме себе си и затрудняваме любовта в отношенията. Там, където се преструваме, където истината отсъства или е предрешена до неузнаваемост, се настанява неистинността. Тя създава царство на сенки, на илюзии и заблуди, в което любовта гладува, отслабва и изнемощява. Защото как се обича онова, което не познаваме, което не допускаме, че съществува…
Един от основните ни страхове е този от отхвърляне, от загуба на любовта. Изконен е този човешки страх - кой ще ни приеме и обича, ако ни познава истински, целите, с всичките ни погрешки, сенки, заблуди, слабости, несъвършенства, за които самите ние трудно отваряме ума и сърцето си?!
Когато обаче усетим, че е дошло време да се доверим, когато съберем сили да излезем на светло, да се покажем - с непресторените си лице, ум, сърце и тяло, когато се осмелим да започнем да разказваме (на себе си и на другите) не своите измислени, а своите истински истории, които всъщност са най-голямото ни богатство приживе, тогава даваме възможност на любовта да заживее пълноценно в живота ни. Даваме й възможност да го изпълни, да освети с целебната си светлина и най-тъжните ни, сенчести и самотни кътчета - и онези, пълни със спомени, за които съжаляваме, и онези, за които сме убедени, че не заслужават внимание и любов.
Тогава се осмеляваме да се покажем, осмеляваме се да не крием повече мислите и чувствата си, проблемите си, да спрем да (се) омаловажаваме и да заблуждаваме себе си и другите. Осмеляваме се да се сближим и да осветим отношенията си. Осмеляваме се да приемем истината, която ни лекува и която отваря вратите на любовта навсякъде - и там, където никога не сме си представяли, че ще дръзнем да я допуснем.
