Фразата вероятно звучи изтъркано, невъзвишено и тривиално. Обикновено говорим за любов неземна, небесна, единствена и неповторима, окриляваща и окрилена, всякакви такива поетични сравнения. Да, и такава е. Никой не може да ѝ даде точната формулировка, при всекиго е различна, затова и всичко е вярно.
Ах, летяла съм в облаците (и сега съм някъде там), хвърляла съм се с главата надолу във морето от любов, без да помисля, че не мога да плувам (и сега съм някъде там), прескачала съм по две стъпалата към райските ѝ двери (и сега съм аха да ги стигна), срутвала съм се в пропастта на пагубни обятия (и сега кротувам там), мога да изреждам до утре, че и до другиден. Да, любовта е това и още хиляда неща, дето не си си ги и помислял, преди да ти се случат.
С три думи – всичко е любов. Изписваш я, изпяваш я, изстрадваш я, преживяваш я, надживяваш я, а тя пак те връхлита и хайде отначало. Обаче едно е да хвърчиш сред розови облачета в съпровод на ангелски песнопения, съвсем друго е да стъпваш по неприветливата земна повърхност, осеяна със счупени стъкла, остри камъчета и лепкава кал. Щото ние в това газим, ако и по жълтите павета.
Когато ни затвориха заради вируса, стегнал света във веригата на ограниченията и ужаса пред неизвестното, честно казано, ми беше странно. Не се беше случвало в живота ми. Както и в повечето животи на хората от този времеви отрязък. Не съм паникьорка по принцип, каквото има да става, ще става, мога ли да му противостоя – не мога. Значи – чакай да видим накъде ще върви света. Не ме хулете, ама изобщо не помислих с какво да се (пре)запася, но все пак ме стреснаха информациите за празните магазини и препълнените с тоалетна хартия колички. Ей тъй, малко на военно положение ми замяза, ама каквото, такова.
И се звъни. На вратата. Не чакам никого. Отварям и гледам скъпият, цял-целеничък, жив-живеничък, прекъсва ме, преди да съм заразпитвала какво и защо прави тук, с най-благия си глас: „Няма да влизам (отдавна личният ми живот свършва пред входа), само дойдох да ти донеса каквото можах да взема, не се знае какво ни предстои…“ И виждам, че е подпрял на рамката кашон. Кашонче, не нещо голямо, ама все пак не съвсем скромно по размер.
Въпросът е само в очите ми, прегърнат от изумлението, в което съм изпаднала. Отговорът е в очите му, прегърнат от блаженството, че е действал по мъжки. В кашона има кафе (без него не мога!), 2 кутии нес, 5 пакета спагети и 3 някаква паста, кроасани, чипс, шоколади, скъпа, нямаше мляко на прах, затова ти взех сметана за кафето… Въпросът и отговорът се вкопчват един в друг и кашонът затиска вратата, защото никой не се сеща да превърти ключа.
Свалени звезди ли, букети от слънчеви лъчи ли, стихове под лунна светлина ли, френско шампанско и стриди на свещи ли, пръстен с диамант ли и екскурзия до Аруба ли? Абе я си гледайте работата! Любовта е грижа, а не помпозна екзотика и гола романтика. Защото скъпият е обикалял опосканите рафтове и се е докопвал до пакетите, които могат да ми спасят живота в не-знам-какво-ни-чака предстоящето. Ами ако спрат водата и тока, какво ще ги правим тия спагети? – шепна, защото котка по гръб не пада, ще ги ядем сурови, смее се, не мога да мисля за всичко…
Никой не може да мисли за всичко. А и любовта не е мислене, а правене. По един кашон любов да си имате, за всеки случай. Препълнен.
Прочетете още от Маргарита Петкова:
- Единият, Другият и... Моят
- За октомврийската любов никога не е късно
- У дома е, където се будим заедно
- Септември е любов – узряла, мъдра, обещаваща
- Позволи ми да те обичам
- Да кажеш, че си щастлив е равносилно да признаеш за срамна болест
- Целувай ме много!
