Илиaна Смилянова
Независимо дали я утвърждаваме или отричаме, често говорим за любовната афера и за интереса, вълнението, флирта, сближаването, свързани с нея, като възможни само извън една установена (особено семейна) връзка.
Сега обаче насочваме вниманието си към любовната афера и нейните дарове именно между партньорите вътре в едно семейство, особено когато това семейство е излязло отдавна от еуфоричната, приятно развълнувана и радостно наивна територия на медения месец.
Възможно ли е да опазим интереса си един към друг в рутинната атмосфера на ежедневието, във все по-скованите прегръдки на еднообразното битие, в скучното ложе на подразбиращите се намерения и настроения – и нашите собствени, и тези на любимия човек?
Коя е онази „тънка червена линия“, която разделя интереса от скуката, вълнението от примирението, кои са онези невидими и фини сигнали, които, безотговорно и наивно пренебрегнати, неусетно ще увеличат разстоянието между партньорите и ще отворят и нуждата, и възможността за чуждо присъствие, за зараждането на известния парадоксално точно като „любовен“ триъгълник? Защото, за да се намести трети между двама, първо трябва да му бъде предоставено вакантно място от самите тях.
Може би отговорът се крие до голяма степен в някои и по-горе употребени ключови думи: рутина, скука, скованост, еднообразие, загуба на уважение... И особено в капана зад една от тях – подразбиране.
Защото всъщност в партньорските взаимоотношения нищо не се подразбира – те всеки ден се създават отново и отново. И ако пренебрегнем този факт, ако ги занемарим и ги оставим да се движат по инерция, те скоро ще престанат да се развиват, неминуемо ще зациклят и ще породят недостиг, любовни глад и жажда, които ще се стремят да бъдат удовлетворени – ако не отвътре, то отвън.
И тогава, както доста често се случва, друг ще пожелае „нашия“ партньор. А ние вероятно ще разберем, че го ценим и не искаме да го загубим.
Важно условие за интересен и разнообразен живот е умението да се изненадваме – и от себе си, и от партньора, и от живота като цяло. И разбира се – самите ние да изненадваме, да бъдем готови да се променяме, да провокираме и себе си, и другия, и връзката с нова, интересна, необичайна гледна точка и поведение.
И може би начинът да избегнем заплахата на любовния триъгълник е да го изградим вътре в семейството – и така да заздравим семейните граници и да подбудим енергията си да твори радостно и развълнувано вътре в тях.
Но ако е така – кое може да заеме мястото на третият връх в триъгълника?
Там би могла да се настани неизвестността, която да държи вниманието ни будно насочено - и към нас, и към партньора, и към връзката...
Там би имало място за смелоста добронамерено да изненадваме – и себе си, и другия, и то не само по празници, а всеки божи ден...
Там би могъл да живее споменът, че никой на никого не принадлежи, камо ли да е „в кърпа вързан“ – независимо от общите деца, роднини, приятели, имоти...
Там би могла да обитава решимостта да не изневеряваме на себе си – дори и с най-близкия, с партньора ни. Защото тази изневяра ще ни отдалечи от същността ни, а така неминуемо – и от всички останали.
Но може би върхът на този оздравителен витален любовен триъгълник е добре да бъде отстъпен най-вече на божественото присъствие – както у всекиго от нас, така и във връзката помежду ни. Защото тогава любовта и уважението ще съпровождат всеки наш избор, мисъл, чувство, дума, жест...
За да не ходим гладни и жадни у дома си. И за да можем да сътворяваме всеки ден именно с партньора си онова „ние“, което, както отдавна е забелязал Брехт, е много повече от „аз“ и „ти“.
Виж още:
- Смелостта да преживееш смъртта
- Работим ли или роботим: нека си отдъхнем, за да не издъхнем
- Родители, децата ви не се развеждат
- Надеждата не умира последна: смъртта е отказът да се променяме
- Какво значи да обичаш себе си?
- Липсата на граници може да се превърне в най-голямото ограничение
