Илиaна Смилянова
Нашата задача в крайта сметка не е добротата, а цялостта. С. Г. Юнг
Любовта е най-естественото и животворно човешко състояние. Тя е естеството на нашата природа, сърцевината на същността ни. Когато любовта преминава свободно през нас, тя намира естествен израз в чувствата, мислите, делата ни и като че невидимо присъства и преобразява начина, по който докосваме и себе си, и другите.
Но всеки от нас понякога е предизвикан да пристъпи в сенчести територии, които като че събуждат най-нелицеприятната му страна и и в които обитават трудни за изговаряне и за преживяване чувства и мисли. Това предизвикателство може и да изглежда предизвикано отвън, но винаги подтикът идва отвътре, от нас самите – за да опознаем и сенчести свои страни, да осветим вътрешни и външни пространства, в които душата и тялото ни студуват, да разширим представата си за себе си, за другите и за света. И да доведем заедно със себе си любовта дотам, докъдето не сме и допускали, че е възможно.
Ето как Едуард Бах описва нуждата от есенцията Джел (Holly), която в неговата целебна система е лекът за хармонизирането на това трудно и болезнено състояние: „За онези, които понякога са нападани от мисли на ревност, завист, отмъщение и подозрение. За различни форми на яд, гняв, раздразнение. Вътрешно те могат да страдат много, често без да има конкретна причина за тяхното нещастие.“
Когато сме в такова състояние, ставаме трудни за обичане, трудни за приемане – защото самите ние не допускаме близост и обич, въпреки че дълбоко в себе си жадуваме за тях. Гневно насочваме към другите оръжията на своя негативизъм – и сами страдаме дълбоко от войната, която водим със себе си и със света.
Осъзнаването на подобни трудни чувства и мисли и особено тяхното признаване са сигурен показател за благотворен обрат в себеусещането и развитието на един човек. Смелостта да (си) признаеш демоните, което те измъчват, свидетелства за назряваща готовност за промяна, за способност да надраснеш стара, изчерпана, повърхностна представа за себе си, да последваш себе си в посока, която досега си отричал или избягвал. И с всяка една направена стъпка да ставаш все по-истински, все по-пълен и завършен. Все по-цялостен.
Всеки човек или присъствие в живота ни, което обвиняваме и на което се гневим, което мразим, има сигурна власт над нас. И колкото по-силни са омразата, гневът, възмущението, толкова повече от силата си преотстъпваме на този „противник“, толкова по-централна роля му отреждаме в собствения ни житейски сценарий.
Трудно, но преобразяващо и освобождаващо може да бъде едно такова пътуване из тъмните дебри на собствените ни страхове, възмушения, зависимости, обвинения, срамове, заблуди, насилия – над себе си и другите. Но това, на което се съпротивляваме, ще се съхрани, както отбелязва Джеймс Холис. Затова рано или късно всеки от нас е предизвикан, по един или друг начин, да опознае тъмнината в себе си, да е освети и да я обикне – за да не й робува цял живот. И заедно със себе си да освети и онази част от света, която обитава.
Подобно осъзнато целебно преживяване може да преобрази и нас, и живота ни. Може да ни помогне да преобърнем безсилието в сила, обвиненията в отговорност за нас и живота ни, гнева в милосърдие, нападките в приемане, раздразнителността – в разбиране и мъдрост. За да се простим с навика да насилваме себе си, да потискаме виталността си, да робуваме на свои и чужди страхове и манипулации.
И да използваме нарастващата си любов и сила за съграждане и помирение, а не за водене на малки и големи войни, в които не може да има победители, а само жертви на отказа от любов. Любов, която няма да ни остави на мира, докато не я допуснем в сърцето си.
Още:
- Работим ли или роботим: нека си отдъхнем, за да не издъхнем
- Надеждата не умира последна: смъртта е отказът да се променяме
- Цветята на Бах: Силен е този, който не насилва
- Единствената възможна изневяра
- Цветята на Бах: За ежедневието и смелостта на малките крачки
- За онези, които лесно се обезкуражават: тъгата не е болест
