Едно от най-благородните неща, които можем да направим за друг човек, е да не му позволим да ни се качи на главата.

Що за логика понякога имаме – около егоцентрични, сръдливи, нахални хора стъпваме на пръсти, те са много чувствителни, сакън да не ги разлютим, че ще си имаме неприятности. А услужливи, щедри, отговорни люде – а, те много носят, те ще разберат, тях няма нужда да ги жалим. Пък после светът се пълнел с хора, на които не можеш да разчиташ. Е що така, да се неначудиш...

Да си спестяваме здравословните ежедневни сблъсъци означава мързеливо да отлагаме разрешаването на проблемите – дотогава, докато нещата излязат извън (собствения ни) контрол. Дотогава, докато чуждият уж проблем не стане и болезнено наш. 

Ако си спестяваме конфликтите, после с лихвите ги преживяваме. Защото, ако все бягаме от нещо, то накрая отвътре ни намира. Честно и здравословно е във важни за нас ситуации да се конфронтираме добронамерено и навреме с когото и за каквото трябва, вместо да си затваряме очите пред недостатъците на човека и рано или късно да му обърнем гръб. А така да загърбим и част от себе си.

Честността е свързана с нуждата да се разкриваме и опознаваме, да изслушваме и да бъдем изслушвани. С куража да казваме какво мислим, как се чувстваме, кога и с какво сме в хармония, какво ни идва в повече и какво не ни достига. Със смелостта да се интересуваме и от „чуждата” позиция, да чувстваме другия в неговата нужда, радост и грижа. Но да държим и  той да познава и да уважава нашите желания и граници. 

Защото липсата на граници може да се превърне в най-голямото ограничение. В такива „безгранични” отношения редът се заменя от хаос, яснотата – от натрупано напрежение, отговорността – от своеволие, а на мястото на доверието се настаняват несигурността и тревогата, гневът и обидата.

Снимка: Thinkstock

Здравите и ясно очертани граници, умението да отказваме и да приемаме чуждите откази създават усещането за сигурност и защитеност. Тяхната липса не премахва противоречията помежду ни, а напротив – увеличава неяснотата, съпротивата и напрежението. И води до разпад на връзките.

Всеки от нас носи отговорност най-напред за себе си. И ако решим да я избегнем, да пренебрегнем нуждата от яснота и от промяна в отношенията с близки, колеги, приятели, познати, с „другия”, ако изберем да си спестим активността и да подменим отговорността с обвинения, то неминуемо ще превърнем чуждите проблеми в свои собствени, а временните разминавания -  в трайно отчуждаване помежду ни.

Ние непрестанно се регулираме един друг – с начина, по който се срещаме, по който се докосваме -  с очи, мисли, думи, чувства и дела. Всеки, на когото правим ненужни компромиси, пред чиито слабости и грешки си затваряме очите, рано или късно (много често подсъзнателно) ще се превърне в тиранин и ще се обърне агресивно и срещу нас. И ще има своето основание...

„Всичко, което се изисква от нас, е да приемем предизвикателството да излезем от удобното положение на жертва и да израснем до по-продуктивното неудобство на съоснователи.” (от книгата „Спонтанна еволюция”)

Защото пътят на най-малкото съпротивление много често ни води до най-големите проблеми, които са не само за моя и не само за твоя, а за наша, обща сметка.