Лятото не искаше да си отиде

27.07.2018 12:00

Бързам да ви се похваля – тия дни съм на море! Успях да се измъкна за малко от рутинните действия, които ме уморява в ежедневието в столицата. Макар и само за седмица. В такива моменти времето спира да съществува, спира да бъде фактор. Изпускаш сроковете за работните си задължения и не ти пука. Това си е твоята почивка. Това си е твоята свобода. Никой не може да ти я вземе.

По плажа минава чичкото с царевицата и започва да рекламира балконите на Памела Андерсън. После прииждат орди руснаци, но дори руския език ти става приятен за слушане. Слънцето е ужасно силно в този ден, но всичко е наред. Какво като изгорим, нали сме си направили кефа?! Сега е момента да хванем тен на всяка цена!

Отварям си бира. Не ми трябва нищо друго. Опирам гръб в гърба на любимата си жена. Мълча. Вярвам, че тишината лекува. Взирам се в очите ѝ. Оглеждам се в тях. Успокоявам се. Винаги съм ценял малките мигове. За мен те са много по ценни от големите моменти. Защото малкия миг не можеш да го уловиш втори път. Той се случва само веднъж. Така си мисля.

През това време чувам руснаците:
- Приидите сюда, у нас есть вторая бутилка!

Превод:

- Елате тук, имаме втора бутилка!

А така! Тъкмо се зарадвах и гледам – човекът си отваря двулитровката с фанта. За фанта ставало дума, значи! Карък работа! Нищо де, нали сме тука и сме заедно и любовта е на наша страна и слънцето ни напича, нали после ще ни се обели кожата и ще си спомним колко ни е било хубаво! С носталгия, разбира се.

Каква носталгия носят тези спомени, наистина! Спомените от летата. Особено в детството. Тогава е най-истинско. Няма по-вкусен хляб от онзи на фурната в центъра на селото. Хлябът, който никога не пристига цял вкъщи, защото го изяждаш по пътя. Ожулваш си коленете, падаш и ставаш, дете си, още нищо не знаеш. Бързаш да пораснеш, а после съжаляваш. Няма как да си върнеш онова безгрижие. Лятото уж, отминава, но не си отива никога, понеже идва следващото...

Позволете да ви поздравя с откъс едно стихотворение на Христо Фотев. Чудесна метафора за безкрайността на красивото:

...По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...