Август започва да залязва и според клишето идва краят на лятото. Тук имаме две възможности. Да повярваме в клишето или да го зачеркнем. Аз – като един поет – моментално отхвърлям клишето. Някой някога бе казал, че клишетата са клишета, защото са верни. Е, това клише съвсем не е вярно!
Няма такова нещо като край на лятото. Лятото има начало, има среда, но не и край. Лятото не е сезон, то е безкрай. Лятото е слънцето, което гали момичетата по косите и целува телата им тайно. Лятото е вълна, която приижда, но не отминава. Лятото е един дъх и вечност едновременно. Лятото е свободата на пълното безвремие. Лятото е секунда и час. Лятото е повод за усмивка, за смях, за прегръщане, лятото е ласка, там – директно на пясъка, ако ще да е горещ, нека е – това е лятото! То е топлина, то е страст! Неговата власт над всички останали годишни времена е повече от очевидна!
Това изобщо не е патос, не е някаква измислена любов, любовта към лятото е съвсем истинска! Реална като слънчев лъч, като поглед между влюбени на плажа, като чаша ледена бира от бара на същия този плаж, като това да помислиш дали гърба на любимата ти е изгорял. Всъщност – като това да го намажеш със защитен крем преди да изгори! Като това да почувстваш с клетките си фриволността на вятъра. Като това дълго да гледаш безкрайната синева и да си спомниш думите на Фотев за пореден път: „морето само живите обича“.
О, да – колко е хубаво, че сме живи и че можем да се радваме на всеки миг, всеки миг е велик, всеки миг е парченце от лятото и ние трябва да сглобим парченцата! Ето ги всичките спомени от всичките ни лета. Един низ от преживявания. Виждам ги пред себе си като на лента – всички тези емоции, които уж са отминали и уж отминават и в настоящето, но никога напълно. Никога не си тръгват от умовете ни. Никога не напускат съзнанията ни. Те са вечни – като лятото!
А самото то ми звучи като някое от безсмъртните стихотворения на Петя Дубарова. Например това:
Говорим си за...
АЗ И МОРЕТО
Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.
Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.
Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.
Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.
Оттук насетне всяка дума става излишна.
Заслушайте се в шума на вълнението...
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- Жената е целувка, която не иска да бъде кратка
- Дарт Вейдър и тъгата зад маската на злото
- Науката да обичаш е изкуството да не нараняваш
- Детето в теб диша - пази го!
- Любовта – едно безкрайно даване
- Шамарът на Уил Смит - въпрос на достойнство
- Обичай жената в огледалото
