Майко мила! Чак да не повярваш.  Бе да не съм на 15 години, та да се разтрепервам само при мисълта, че ще го видя довечера. Да рева като магарица, че не ми се е обадил сутринта и да хвърлям къде каквото ми попадне, защото телефонът мълчи като пукал. Да се побърквам само от мисълта, че сега си пие кафето с някоя колежка и че се усмихва на някоя тъпачка, дето се е зазяпала от съседната маса в ръката му, описваща с характерния му жест пътя от устата до пепелника, където ще изтръска цигарата си. Да си го изтръскам от ума веднагически!

За какъв се мисли, та да си късам нервите с него! И без него - тук, самичка, на дивана, вперила поглед в големия будилник на масата срещу ми – да не изпусна мига, в който стрелките ще легнат една върху друга и да ги целуна срастно, пожелавайки си да се обади веднага, да ме разсмее, да ме покани някъде, където и да е, само да сме заедно. Да слушам гласа му, да застивам в прегръдката му, да се оглеждам гордо наоколо, че имам такъв красив мъж до себе си и той е мой, само мой, завинаги мой…

 

Е, не, вече е 14:43, не 14:44, как лети това време, а всъщност се влачи като охлюв, мамка му, идиоооот, кога ще се обадиш най-после!!! Снощи се разделихме в един и половина, прегръщахме се пред вратата, ти ми шепнеше в ухото едни такива, само наши си думички… Ох, бе, стига, снощи си беше за снощи, хубаво, ама днес на работа, много натоварен ден, знам, де, обаче пет минутки да ми кажеш, че мислиш за мен и, че довечера… Абе какво довечера, довечера си има някакъв служебен ангажимент и я се прибере преди полунощ, я не, най-рано утре сутринта ще се обади, за да не ме буди, като че ли аз пък ще заспя, ама той е възпитан… Пусто възпитание! По тая логика и аз не му се обаждам, да не съм някоя досадница като разните други там, дето му се натискат, ама наистина му се натискат, тъпачки такива…

 

Добре, де, я се вземи в ръце и се стегни в кръста. Какво си оклюмала като някакво си препикано мушкато, ауууу, не се обажда господинчото, ако ще да се обажда, ще ми накриви шапката. Да не е единствен, бе! Да не е принц датски или Ален Делон някакъв. Като я знам бившата му, да ми се чуди човек с кой акъл се поведох по неговия. Ми тя, едно на ръка, че е грозна и глупава, ами и само товарния влак не е минавал още през нея. А може и вече да е минал… Не, повече не мога, изпуснах да целуна часовника, сега има да чакам цял час и нещо. Щото времето върви напред. Напредвааааааа, а звън няма и няма. Хубаво, де, ще има, винаги се е обаждал.

 

Освен онзи път, когато беше толкова уморен, че заспа на дивана и ми се обади чак на другия ден, ама се обади! Абе я чакай – ти сигурна ли си, че не е заспал някъде другаде? Да не си му светила? Мнооооо си тъпа! Вярваш със зяпнала уста на всичко, което ти каже. Не можел без тебе! Не искал никога това между вас да престава! Да, да, ето я бележката, собственоръчно написана от него: „Моля те винаги да бъде така!” И сърчицееееееее! Как да бъде, бе, идиот нещастен, аз да седя тука като някаква си послушница от манастира на кармелитките, а ти да си развяваш байряка незнайно къде и още по-незнайно с кого!...

 

Чакай сега, престани да кръжиш около полилея и слез от метлата. Паркирай я, заключи я и хвърли ключа там, където никога не си намираш нещата. Ами че това е мъжът на живота ти, мамка му, защо да те лъже, просто ще се обади в първия удобен момент, винаги го е правил. Какво си стиснала човека за гушата, мъж искам, сега го искам, ама-хаааа, я се дръж естествено. Твой ли е – твой е, обича ли те – обича те, заедно ли сте – заедно сте… Да, ама сега не сте заедно. И не сте заедно непрекъснато… Абе, ей! Само олигофрените са непрекъснато заедно с олигофренията си, там откъсване няма. Ох, олигофрен съм, полудявам вече, толкова го обичам, толкова го обичам, Господи, толкова го оби…

 

Останалата част от студентската ми тетрадка със записки по нова българска литература просто не е оцеляла през годините. Хубава тетрадка, с найлонови корици, ама листата подлепени и се пилеят. Дали се е обадил, сигурно, доколкото си спомням, бая време целувах циферблати. Обаче защо сега, докато преписвам това мило и смешно послание отпреди толкоз и кусур години, улавям как погледът ми току се стрелка към десния долен ъгъл на компютъра и чака да види внезапно 11:11 или поне 12:03. Времето определено върви напред. А ние сме все на „Леле как го обичам този мъж!” 01:01. Ох, нека се обади, нека… Толкова го…

 

Още от Маргарита Петкова:

• Ти знаеш ли как се чака Маргарита?

• Млад любовник? Благодаря, ще пропусна!

• Любовта не трае!

• Байпаси за любовни инфаркти не са открити!

• С радост да ви го събличат, госпожо!

• Скъпи, оправи леглото след мен