В римската митология Купидон е богът на еротичната любов. Той разпалвал любовта в хора и богове. Стрелял с малкия си лък право в сърцата им и това бил най-сигурният начин всички те да се почувстват щастливи.
Защото няма по-голямо щастие от любовта.
Да налагаш любов и желание е непоисканото добро, което можеш да причиниш на двама души. Това не просто те поставя на по-висок пиедестал от Венера, но ти гарантира всеобща почит и заслужено признание в буквален и в преносен смисъл.
Хората около нас непрекъснато се влюбват и това, разбира се, е прекрасно. Когато двама души се целуват, светът сякаш спира да се върти, но въпреки това коленете ни омекват пред тази неподправена нужда непознати да се прегръщат така, сякаш след малко животът им ще свърши.
В такъв момент душите ни за малко усещат избавление от тревогите, които с времето се превръщат в наши неотменими спътници.
Инстинктивно поглеждаме към небето, припомняме си местоположенията на съзвездията, а затворим ли очи – светулките отново стават видими. В големия град не можеш да ги различиш, но детското ни съзнание ги запечатва завинаги като на лента, която като възрастни гледаме отново и отново.
Често срещам възрастна двойка по „Раковски“.
Двамата са така отдадени един на друг, че сякаш целият град им прави път, докато се разхождат рано сутрин.
Излъчват светлина, наподобяваща онази на светулките, само че светлина, видима с просто око дори през деня. Вървят едва-едва, хванати под ръка, докато вятърът роши белите им коси, а в очите им все така блещукат искриците на младостта. Тя никога няма да ги напусне.
Улучи ли те стрелата на Купидон, оставаш завинаги дете на любовта. Когато стреля, той не мисли за последствията, защото мишената за него винаги е правилно избрана – може би защото помни на каква любов е била способна целта му в минал живот, или защото е преценил, че е време да стане част от рояка светулки, които продължават да ни намигат съзаклятнически, щом затворим очи…
Купидон ни обича до един.
С раните, които ни причинява, всъщност той лекува самотните ни души и ни припомня нещо много просто – поединично не сме в състояние да живеем пълноценно.
Самотата трябва да бъде избягвана, освен ако не е резултат от собствения ни избор.
Ако се съмнявате в това, разходете се по „Раковски“ между осем и девет сутринта. По очите им ще разберете, че съм прав.
Прочетете още от Добромир Банев:
- Утрото не е по-мъдро от вечерта
- Другото лице на тишината
- Не ме променяй, нека ти остана интересен
- Аз, ти и морето, което ни притежава
- В легло, което не познава самотата
- Красива си, но трябва да поговорим
- Времето спира само за влюбените
- Врявата и безумството никога няма да ни станат чужди
- Времето като изпитание, любовта като спасение
