Лайкваме се със сърчице. Останалото е мълчание

Ползваме опцията „Вижте преди всички”. Аз съм активна в социалните контакти, ти – когато ти остане време. Но се „виждаме”. О, макар и рядко, се срещаме по старомодния начин – общ приятелски повод, уговорка за лека вечеря или публично събитие.

Представяме се един друг на околните, обясняваме ентусиазирано, че се познаваме от сто години, комшийчета, съученици, абе приятели. Смеем се на всяко „а помниш ли” и „сещаш ли се как”, нищо необичайно, такива като нас хиляди.

Още от Авторите

Най-нормалното взаимоотношение между кавалер и дама. (Уморих около 27 саксии с това цвете, не му е мястото нито в кухнята, нито в хола ми, някак старомодно вехне сред книгите, пепелниците и чашите с вчерашно кафе.) Най-нормално идваш да ме вземеш от вкъщи и още по-нормално след това ме изпращаш.

В интервала говорим за децата си (отделните), за моята работа и твоята работа (диаметрално противоположни), за нещата от живота и за времето. Времето като климат. Към времето, в което… Шшшшт, там не пипаме. Не че то не се прокрадва през дима на цигарата ти, през полъха на парфюма ми (неизменен във всичкото това време), през вкуса на питието, на което сме останали верни, за разлика от… казах шшшшт!

Как са майка ти и брат ти, как са майка ми и сестра ми, светла памет на татковците ни, сигурно сега ни се радват отгоре, а знаеш ли, че Даниела се е върнала окончателно от Нова Зеландия, ама аз не знаех, че е заминавала, абе да те питам какво прави Сашо, кой Сашо, нали ти беше гадже, глупости, как ще ми е бил гадже, отде да го знам какво прави… Пропадания във времето и пространството, защото се бяхме изгубили всеки в своя коловоз, покрай своите си малки или големи гари, докато се засякохме из модерната социална мрежа, в която се срещат всички пътища за някъде или никъде.

Малко понатежали, малко поос.. . попораснали, малко не точно такива, каквито сме били на 15, на 20 и на 24. Затова се въртим в сферата на добродушните спомени за минало-заминало, споделяйки предпазливо настоящето, за да не разбудим нещата, които така и не сме си казали навреме, защото сме мислили, че имаме всичкото време на света и че това, което в момента хвърчи в главите ни, всичкото става за ядене.

Уж все си бяхме най-добрите приятелчета, уж си изплаквахме тъгите и се радвахме на възторзите си с други хора, в други светове, а не сме забелязали как са се прокрадвали бегли тръпки и внезапни искри. Утехата е, че тези неща не са подминали никого. Утехата е, че щом нещо не е станало, просто не е трябвало да стане. Утехата е, че всяко зло за добро, въпреки че кое е зло и кое добро, никой никога не знае, само тъй се тешим. И си бъбрим за настоящето, а останалото…

Да, останалото е мълчание. Изнесете труповете на всички несбъднати любови, на подминатите любови - също, на неразпознатите, на пренебрегнатите, на забутаните в най-тъмните ъгълчета в необятната ни памет, която помни само това, което й е угодно, иначе всички щяхме да се натръшкаме като от пандемия, заради пропуснатите възможности, макар изобщо да не знаем дали те щяха да са по-добри. Изнесете тези останки, дето домиляват, когато ги видим през бинокъла на отминалите пролети и зими, през призмата на пъстрите есени и томителните лета, в които те са съществували извън нас, но са оставили невидим белег на празната ни ръка или на самотното ни сърце.

Мигове, които не сме усетили как са прелетели над една непресечена застройка за супа, между струните на китара до някакъв огън в полите на Витоша, покрай недопитите чаши с бъзов сок и празните бутилки водка, през чужди вплетени пръсти и отдалечаващите се стъпки на Съдбата, която е почукала на вратата, докато ние не сме си били вкъщи.

Сведете глави и отдайте полагаемото на неслучилото се, то няма да се случи никога. Допийте си кафето и не отваряйте късметчето в чинийката – то няма да върне миналото. А – и продължавайте да лайквате със сърчица. Останалото е мълчание. Шшшшшт!