Къде ми е проблемът с „джендъра“

Вече втора седмица се чудя откъде да го подхвана този текст, защото всичко, което ми мина през очите като коментари, мнения, страхове и анатеми на тема: „може ли човек да чувства приналежност към двата пола“, независимо дали пишка прав или седнал и кой върху кого има право да упражнява насилие заради тази природна даденост, ме оставяше със зяпнала уста.

Дотолкова се обърках, сякаш не съм разбрала, че сме в час по биология и отговарям все едно ме изпитват по квантова физика. Те не разбират какви са тия глупости, които говоря, аз не разбирам защо ме гледат, сякаш току-що съм кацнала от друга планета и в добрия случай ме изпращат да уча азбуката. А в лошия – съм такава заплаха, че се чудят на кои тъмни и подривни сили служа.

Още от Авторите

Четох я тази пуста конвенция няколко пъти. Задавах си въпроси, търсих под волове телета. Разбрах, че един от притеснителните казуси са свързан с миграцията – на хора, понятия и възприятия.

Що се касае до понятието „джендър“, здравият ми разум на филолог не можеше да проумее кое го направи толкова взривоопасен. Доколкото знам, чужди езици и базови понятия се учат в основното училище повече от 25 години. Или пак бъркам нещо?

Най-краткото и ясно обяснение написа един човек на име Даниел Смилов в публикацията му „Джендър за начинаещи“: Джендърът е много опасен, защото може да е и от женски пол. На български „джендър“ е Род. Нещо може да е от мъжки род, а пък да е от женски пол. И обратното. Джендър идеологията е много опасна, защото настоява, че това всичкото е правилно и нормално. С една дума, че космонавт, ректор, директор, лидер и мениджър могат да са жени, без те да си сменят пола или дори полата (колкото и да е трудно това при космонавта)“.

Няма да цитирам целия текст, може да си го намерите в социалните мрежи.

Нямам и угризения, че го ползвам без да питам автора, защото вероятно без да подозира и той е ползвал заглавие, което вече съществува. Още през март 2016 г. е имало изложба в пазарджишката галерия „Машев“ под надслов „Джендър за начинаещи“. Което иде да покаже отново, че хората на изкуството са пророци, нищо че без рейтинг, тяхната прозорливост е глас в пустиня.

Разбрах също така, че узаконяването в България на документа, чието заглавие е: „Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие“ е троянски кон, който ще внесе в милата ни родина морална деградация на здравите семейни устои и традиционни християнски ценности на българското семейство. Кои здрави устои? На домашното насилие ли? Само питам, при това възможно най-мило и любезно.

Честно казано, преди да се появи казусът с въпросната конвенция, не бях чела черната статистика за насилието над жени в България. Един милион на фона на застаряваща нация, популация и емиграция си е много. Знам, че съществува, но си реех главата в облаците, защото не се отнасяше до мен. Нито за някого от близкото ми обкръжение. Поне така си мислех, докато научих, че съм гледала през розови очила и на няколко „щастливи семейни двойки“ на мои познати. Помня, че когато научих за една приятелка, много се разстроих. Плаках няколко дни от безсилие, защото съм наясно с правилото, че дори да знаеш нещо за някого, ако изрично не ти поиска помощ, нямаш право да се бъркаш. Толкова ми стана мъчно, че бях готова да наруша този закон на свободната воля, само да има начин да й помогна да осъзнае, че бързо трябва да се спасява.

Обадих се на една от най-популярните организации за защита на жени от домашно насилие, за да ги попитам какво се прави в такива случаи - когато знаеш, но без да си пряк свидетел. Споделила ти е, но твърди, че е окей с това да я бият. Знаете ли как ми отвърнаха? С контра-въпрос: „А вие защо сте толкова разстроена от това?“.

„Моля? Тя ми е приятелка. И я пребиват. Не е ли достатъчно, за да съм разстроена?“. „Явно и вие имате проблем, казаха ми те. Защо не дойдете на консултация“. Не помня откога не се бях вбесявала толкова.

Говорих повече от час по телефона с момчето от организацията, за да си изясняваме казуси, свързани с емпатията, състраданието и смисъла на приятелството. Той остана непреклонен. Аз имам проблем, след като съм разстроена, че моя близка приятелка е приела за нещо нормално да бъде малтретирана и унижавана. Дори се оказа, че имам проблем, след като съм посветила повече от 20 години от кариерата си като автор на текстове на взаимоотношенията между мъжа и жената. Явно нещо ме тормози и нямам мира, та развалям и на другите рахата.

Отдавна не се бях чувствала толкова нелепо. Сега, докато се вихреха страстите около Истанбулската конвенция, установих, че се чувствам по същия нелеп начин. Всички опоненти бяха супер уверени, толкова добре подплатени с юридическа, езиковедска и морално-етична информация за тежките последствия от възможността някой да не се чувства нито изцяло мъж, нито изцяло жена и личният му избор да бъде защитен, че се сетих за онзи изпит по история, в който без да искам бях научила урок, който още не бяхме взели и вдигнах ръка да ме изпитат по желание. Тогава поне църквата не ме анатемоса, но сигурно защото още беше социализъм. Сега, когато официално съм анатемосана като противник на насилието, мога спокойно да завърша този текст като цитирам разговора ни с Ростислава Генчева в социалните мрежи:

„Мислех, че ще остане само исторически факт, който се споменава единствено в учебниците - за подобни"борби", като забраната на робството и възможността жените да гласуват. Може би, защото съм се надявала, че човечеството израствайки става по-хуманно и подобни въпроси ще решава с лекота, водено именно от предишния си опит. Изобщо не ми е и хрумвало, че ще стана свидетел на такъв дебат в собствения си кратък живот. Чуден, чуден свят...“. А после допълни: „И това ще мине. Защото цивилизационното колело като се завърти, няма спирачка. Но да му мислим, като дойдат извънземните. /усмихнат емотикон/. Написах й шеговит коментар: „Тук съм, тук съм. Точно така се чувствам“.

Апропо, как се нарича някой, който не се чувства „нито само човек, нито само извънземен“? Време е да помислим и за това. За да има един малък процент подготвени хора, които да останат със зяпнала уста и да се почувстват много нелепо от „радините вълнения“, когато и на тази конвенция дойде земния ред. Например, след около 136 години.

Толкова се навършват тази година от рождението на Вирджиния Улф, която първа каза: „Искат да кажат какво е жената. Уверявам ви, че наистина нямам никаква представа. Не съм нито жена, нито мъж. Фатално е да си категорично или само мъж, или само жена. По-скоро трябва да си мъжка жена или женски мъж“.

Още по темата: