Пораснали и помъдряли? Къде е детето в нас?

Умеем да прикриваме емоциите. Понякога учим децата си на същото. Бъркаме вътрешната ни сила с показването на чувствата.

Завоалираме думите, но търсим истината в очите.

Не действаме импулсивно, а обмисляме всичко по няколко пъти.

Знаем, че за да ни зарадва „Дядо Коледа“ трябва да поработим здраво преди това. Избираме си практични подаръци, които предварително преценяваме за какво и колко дълго ще използваме.

Научили сме се да мълчим, когато се сърдим, да сдържаме думите си, да чакаме другите да познаят защо и какво ни е. А очакваме всичко да ни казват. Не споделяме, но искаме да ни споделят.

Даваме съвети, но не търсим такива от децата ни, особено когато са малки. А те винаги за нас ще са. И винаги техният отговор ще е най-верният, без предразсъдъци и подбуди.  

Все си припомняме миналото и кроим планове за бъдещето, вместо да оценяваме мига.

Натякваме за грешките на другите.

Искаме те да са перфектни. Но правим компромиси със себе си.

Обичаме да сме подготвени за всичко.

Невинаги носим новите си дрехи. Трупаме в гардероба. Трудно се разделяме.

Забравили сме, че всеки край е ново начало.

Чакаме да ни се случи Голямото Щастие, вместо да си сглобим такова от малките парченца по пътя към него.

Имаме нужда да го обезпечим в пари, да го облечем в известна марка дрехи, да го гримираме до неузнаваемост, да го напоим с алкохол, да го опушим с цигари, да го облеем в скъп парфюм, да го нахраним с разнообразна био храна, да го затворим в собствена къща, да му сложим етикет или име на далечна дестинация.

Не е нужно да го търсим специално или далече, а просто да имаме очи да го видим.

Както децата ни.

Можем да го намерим по пътя, докато си вървим. Да мирише на кучешко ако, да е напръскано с кал, или да го открием в дупка, която сме изровили в парка.

Забравили сме, че не го е страх от дъжда, има гъдел, обича да се вози не само в нова кола, а и в очукани бутащи колички, да хапва прясна кайма или сурови кори за баница, да облизва тестото от кекса и да се крие под масата…

Не се сещаме, че никога не е късно да имаме щастливо детство. Просто трябва да забравим за малко годините си и да не кроим планове за него, а да му се радваме.

И ако някой ден отново забравим какво е - да позволим на децата да ни го покажат...

Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.