Културен шок или различните са различни, защото ние ги приемаме за такива

Трябва да е било 1989-та година, първото ми излизане извън границите на България. Виена. Три девойки, приятелки, вървим по Кертнерщрасе. Зяпаме блестящите витрини с благоговение и не можем да разберем защо са ни набивали в главите, че всичко това е много лошо.

Сега знаем – консуматорската природа унищожава духа ни и съсипва природата. Красотата, която ни примамва е подвеждаща, но ние сме още непокварени и жадни за красивото и всичко това само ни пълни душата. Разминаваме се със странна двойка. Уникално красива, висока, дългокрака жена, хванала под ръка по-нисък чичко с шкембе. Тази жена ни спря дъха.

Спогледахме се и някак се почувствахме невзрачни. Приятелката, която първа се окопити, се усмихна дяволито: „Тя сигурно е тъпа“. Да, красотата е подла твар, кара те да се чувстваш невзрачен. Сетихме се, че гроздето е кисело, разсмяхме се и бързо възвърнахме самочувствието си на умни и хубавки млади момичета.

Няколко вечери по-късно отидохме в ъндърграунд бар някъде из дебрите на района, наречен „Бермудски триъгълник“. Там имаше много млади хора, които от днешна гледна точка имаха „хипстърски вид“. Почувствах се супер не на място с моята елегантна бяла вълнена рокля от ЦНСМ (абревиатура на „Център за нови стоки и мода“ - един от най-култовите магазини за мода по време на соца), елегантни ботуши, чанта и черна шапка с голяма периферия. Моите приятелки не правеха изключение.

Известно време се споглеждахме неловко в чудене дали въобще да останем и отива ли ни да си поръчаме наливна бира и обикновен леберкез, нарязан на шайби и поднесен на дървена дъска върху амбалажна хартия. Това малко ни изглеждаше „като за простаци“. Мястото нямаше някаква изкушаваща красота, която да ни поквари и по тази причина, не ни привлече. Преди да си вдигнем италианските чанти, купени от далавераджиите на софийската Магура, ни заговори едно много красиво момиче. Пардон, момче. Само че гримирано много добре, с дълга коса, вдигната на елегантен кок, торбести мъжки панталони и кецове. Попита ни откъде сме и от кой концерт идваме. Олекна ни.

„За Бога, във Виена сме. Може да сме били на класически концерт и след това да се потопим в ъндърграунда и затова да сме облечени така“. Това не ни беше минало през ума като възможност. Красотата отново ни изкуши. Да останем.

Към масата ни се присъединиха още момчета, които си изглеждаха съвсем като момчета. Сприятелихме се толкова бързо, сякаш сме отишли в „Яйцето“ (ресторантът на Софийски университет, в който се събирахме в онези години). Предложиха ни да отидем заедно в някакъв друг бар, заради някаква музикална група.

И там, о чудо!, засякохме онази висока жена, която ни спря дъха с красотата си. Не беше заедно с чичкото с шкембето, а с някакви други хора – почти толкова красиви и дългокраки като нея. Отне ни известно време, за да схванем: „Ахааа, тя всъщност е травестит, затова е толкова красива, дългокрака и висока. И ахааа, вероятно чичкото от онази вечер не й е мъж или гадже, а клиент“. Е, добре, няма нужда да е тъпа, решихме дружно. Това просто не е нашето „грозде“, независимо дали на някого му е сладко или кисело. Тяхната група се забавляваше много увличащо. Освободено, без никакво преминаване на границите на вулгарното. Без никакви ексцесии, без да правят нищо по-различно от всички хетеросексуални гости на заведението, освен че ги вдъхновяваха да подскачат и танцуват както могат, без никой да се притеснява колко може. Но ние вече знаехме – в красотата и поведението им има нещо гнило и подвеждащо. Останахме си по-сковани и стояхме по-настрана.

С компанията момчета от ъндърграунд бара ходихме на два класически концерта и на една японска опера, която точно тогава беше голямо събитие в града. Някой от тях беше уредил покани за търг на бижута, на който отидохме само за да се нахраним безплатно с 12-степенно меню, докато истинските австрийски баровци наддаваха за диаманти. Тогава нашето момче-момиче дойде в перфектен смокинг с папионка, с прибрана на ниска опашка коса. Изглеждаше така перфектно, че ако това беше червен килим за премиерата на филм, всички щяха да искат да се снимат с него. За втори път се смутих от елегантната си бяла вълнена рокля от ЦНСМ.

В тази среда и до този барнат във фрак кавалер, се почувствах като дошла директно от хипстърско ъндърграунд заведение. Всички момчета се отнасяха с нас еднакво добре и приятелски в двете напълно различни обстановки. Независимо, че за разлика от нас, те владееха отработени навици, свързани с етикета за сменяне на прибори, наливане на вино, посочване с жест кога пропускаш стъпка от менюто. Беше красиво. И подвеждащо в онзи ляв смисъл – честно ли е милионерите да получават безплатна храна по време на техните търгове за диаманти, докато толкова много хора гладуват.

Тези паралелни светове, които се разкриха като изскачащи реклами само за два-три дни, ми подействаха като събирането на границите на кръвното. Блокираш от разнопосочните въпроси, които си задаваш. Не разбираш какво се случва и не можеш да класифицираш тези хора и наглед съвсем обикновени преживявания в никаква позната рамка от твоя свят. Културният ни шок беше бързо и лесно преодолян, благодарение на нашата група момчета. Те не ни приемаха като различни от тях.

Ние имахме настройката, че са различни от нас. Наблюдавахме ги под лупа, бяхме леко дръпнати и мнителни, да не вземат да ни повлекат във води, които не познаваме. Те ни приеха като равни. Като три хубави млади момичета, с които си прекарват добре и научават интересни неща за света, от който идваме.

Не го осъзнах тогава, но сега знам – когато приемаш другите като различни, трудно им се доверяваш и това затваряне, поставяне на граници те докарва до някакъв вид „културен шок“. До неглижиране, отричане и недоверие към непознатото. Когато ги приемаш като равни, първо, ти самият не изживяваш вътрешна криза от приемане на непознатото, което идва в твоя свят, а с внимание и интерес го опознаваш. Второ, когато приемеш някой като равен, той бързо се отпуска и разкрива най-доброто от своята същност.

А колкото до красотата – вярно е, че те подвежда. За да те подкрепи да разшириш границите си, да излезеш от зоната си на комфорт, да преодолееш култулния си шок и да се научиш да приемаш, че дори когато нещо не е част от твоя свят, то е създадено с любов. Любов към детайла. Отнася се и за вътрешната красота.