Криворазбраният позитивизъм на козата

03.10.2018 18:00

„Искате ли да ви разкажа една приказка за студеното?!“ – написа преди време приятелка в социалните мрежи.

„Имало едно време една коза, която си нямала топло. Ходела тя из гората и непрестанно врещяла:

Още от Авторите

Нямам си топло, нямам си топло...

Срещнал я вълкът и я скастрил:

Стига си врещяла, стига се оплаква! Мисли позитивно – нямаш топло, но имаш студено! Всеки трябва да цени това, което има и да не ламти за това, което няма!

И не щеш ли, след този разговор, на козата й поолекнало. Пак й било студено, обаче тя вече мислела позитивно, не врещяла „нямам“, а врещяла „имам“. И така се почувствала доста по-добре. Подскачала си из гората, викала „Имам студено, имам студено“, докато накрая не умряла от студ. Даже вълкът, който точно това целял, не успял да изяде студеното й трупче.“

Написах като коментар: „Хайде да правим разлика между „позитивно мислене“ и „тъпо мислене“, моля“. От последвалите коментари се оказа, че има и обидени. Някои се припознаха в историята на козата. Замислих се защо чак толкова се развълнува аудиторията от тази притча.

Факт, модно стана това позитивно мислене, но продължавам да твърдя, че историята на козата е много повече ода на глупостта, отколкото за трансформация на убежденията, които могат да те измъкнат от капана на собственото ти врещене.

Говорим си за...

12 аутфит комбинации за бляскава новогодишна визия

Първо, защото позитивна нагласа няма как да се появи у някого, който врещи. Не и преди да се успокои. Не казвам да се примири. Да се успокои и да огледа ситуацията дистанцирано. Сякаш не е участник в нея. Като наблюдател.

Второ, защото съветът, който можеш да получиш, докато си обладан от синдрома на жертвата, почти винаги ще е манипулативен. Дори да няма вълк, който иска да те изяде. Дори да го прочетеш в книга и да решиш веднага да обърнеш палачинката, съветът ще бъде разбран неправилно. Той просто не е обратната страна на тази палачинка. Не е палачинката, а огъня, който предоставя възможността да си сготвиш. Всеки позитивен съвет, в състояние на криза, ще бъде деформиран от кривото огледало, през което оценява нещата жалващата се коза.

Трето, защото утвърждението „имам“ не е белег позитивна нагласа. „Нямам драма“ е далеч по-жизнеутвърждаващ израз. „Имам“ е дума, която повече отива на алчността и на хората със синдрома на Плюшкин. Да трупаш – приятели, врагове, вещи, знание дори, лайкове... това е товар. Единствената отправна точка за позитивна нагласа е „СЪМ“. Ако не съм доволна, че ми е студено, единственото добро нещо е да съм готова да направя всичко възможно да се стопля.

Позитивното мислене върви ръка за ръка с пускане, изхвърляне от живота ти на онова, което не те забавлява, не ти носи радост, не те кара да се усмихнеш на новия ден, а не с „ура, имам нещо, нищо че е студ, херпес, хемороиди...“. И да се връщаш или да оставаш в среда и ситуация, която не те топли, само „за да цениш това, което имаш“ е много неприятна манипулация.

Знам, че с това клише се изхранват доста съвременни терапевти, сертифицирани от ню-ейдж школи и учения. Но ако в семейството си се чувстваш подтиснат, ако се прибираш у дома със свито сърце, независимо дали си тормозен физически, психически или просто се чувстваш неразбран, независимо, че получаваш покрив, храна и грижа, не е позитивно да останеш там. Същото важи за работата, на която ходим – ако не си щастлив да работиш точно това, ако нямаш екип, с когото заедно да създаваш, ако не си вдъхновен от проектите, за които работиш, няма да разгърнеш потенциала си. Колкото и да си повтаряш „имам семейство, имам работа, имам заплата“, накрая ще се случи точно това, което се случва на козата – ще замръзнеш.

Психическото замръзване, впрочем е често срещан феномен, с който са запознати всички, които практикуват ТЕС /техниката за емоционална свобода/. Това е много често срещано състояние, характерно с това, че видимо нямаш някакви особени проблеми. Имаш всички тези базови неща, свързани пирамидата на Маслоу, но си вял и апатичен. Не си щастлив. Ставаш безразличен, защитен си от леда, но не можеш да се вдъхновиш от нищо. На практика, ставаш напълно безполезен, както за семейството си, така и на работното си място. Замръзнал си. Живееш просто защото си жив, по никаква друга причина.

Насилваш се да оценяваш това, което имаш, но ти липсва вълнението на истинското разгръщане. Дори не знаеш какво е това и мислиш, че всички, които разправят, че има такова нещо, са луди точно колкото онези, които твърдят, че са видяли еднорог.

Всъщност, вече започнах да харесвам тази притча. Тя е вярна. По един или друг начин се е случвала почти на всички. Със сигурност и на мен, след като ме провокира да й отделя толкова внимание. Но може да ни напомни, че това е сбъркана логика. Дори не от тъпота. А от невнимание. От доверие към авторитетите, които с начина си на живот са ни показали единствено този модел на съществуване. И за съжаление много често това е семейството. Особено семействата, които са се затворили, замръзнали по време на различните вълни на ограничаващи духа режими на обществено управление.

Те не са виновни, че са дали такъв пример на своите деца. Това е бил начинът им на оцеляване и на спасение. Да замръзнат. Да се вкопчат в грижата за това, което имат. И да държат статуквото, докато физическите сили не ги повалят. Но децата им трябва да се сетят, че размразяването е възможно. И са длъжни да го направят дори в името на своите деца.

Позитивен избор е онова, което ти носи радост. В момента, в който престане да ти носи радост, е добре да го освободим. С благодарност. Но въпреки това, да не се обръщаме назад. И страстно да търсим онова, което ни сгрява.