Ралица Генчева
Учените са доказали, че човек има памет за докосването. И че ново докосване не изтрива паметта за всички минали. И ако това не е достатъчно – че мозъкът съзнателно може да възпроизведе спомена за дадено докосване. А най-интересното е, че тялото ни помни докосване, което мозъкът може да е забравил или потиснал.
Сигурна съм, че това няма да изненада никого. Всички сме усещали по кожата си докосването, което с всички сили се стараем да забравим. Или онова, с което ни се иска да живеем всеки ден.
Кожата помни всичките ни любовници. Целувките по челото, правилните ръце в дланите ни, погалването по бузата за сбогуване. Новите любови не лекуват старите. Голямата любов не заличава малките. Правилните хора не побеждават грешните.
Всички те живея под кожата и в душата ни. И единственото, което можем да направим, е да ги приютим.
Да им простим за травмите, да им кажем „извинявай“, да не изтръпваме при спомена за тях, а да се усмихнем. Да се срещнем отново, този път, за да се разделим завинаги. Не със спомените, а със съпротивата, която все още ни свързва с тях. Човек пуска лесно, когато не държи здраво. Обратното на приемане не е забрава, обратното на приемане е вкопчване. Стискаме зъби и се опитваме да не мислим за докосванията, които са ни белязали, но така не ги прогонваме, а само ни каним.
Така не ги изтриваме, защото никога не можем да ги изтрием. Можем само да намерим тези, с които да живеем и да приемeм, че по кожата ни винаги ще има стари белези, незараснали рани и… усмивки, от които не бива да се срамуваме.
Мисля си за това и се насълзявам. Защото мозъкът ми със сигурност не го харесва. Той не приема липсата на контрол. Той не иска да мисли, че някъде в миналото някой е жигосал сърцето ми и няма гумичка, с която да изтрие белезите. Той иска да бъде господар на всяка мисъл, на миналото и на бъдещето. Той не приема, не разбира, не може да пусне, защото не може да приема.
Но той може нещо много повече – пази избора на душата ми. Да, кожата ми може да е запечатала всички докосвания, но той избира да живее само с едно. Той казва „да“ и „не“ с устните ми и може да защити интересите на сърцето ми. Той е закрилникът, без който нито една голяма любов няма да оцелее. Той може да протегне ръката ни и да помогне, да не казва думите, които убиват, да не прави грешките, които нараняват и да се извини, ако все пак не е успял.
Кожата ни помни всички любови, но това няма значение. Целувките са я направили по-нежна, болката – по-дебела, приключенията – по-смела, сбогуването – по-предпазлива. Обичането – по-красива. Няма значение колко човека са минали през дома ни, а единствено какво са оставили. А кожата е домът на душите ни. И ние избираме кого да пуснем през прага.
Прочетете още от Ралица Генчева:
- Любовта или расте, или умира
- Кого си струва да обичаш - жертва или победител?
- Уроците в любовта са надценена работа
- Излъгали са ни какво е щастие
