Даването на шанс е част от нашия живот. Дали ще е на себе си или за някого, няма значение. Всички ние имаме нужда от това да знаем, че можем да разчитаме на това някой просто да махне с ръка и да каже – Айде, внимавай следващия път. Но СЕГА да ни се размине.
Това обаче се отнася за втория шанс. Не за третия и определено не за всеки след него.
В любовта и връзките събиранията и разделите са чест спътник, поне докато не излезеш от пубертета на връзката. Някъде към 45-50.
И какво правят хората?
Разделят се, събират се, разделят се, събират се. Но често пъти циклим на едно и също място. Избираме между двама, или просто даваш още един шанс на този, с когото си била до сега. Сякаш няма нищо извън този кръг. И защо пак с него? Айде, кажи ми, защо? Ти приказката за сиренцето, чувала ли си я? Как две мишки търсили, търсили, търсили сиренце в един лабиринт. Вссеки ден тичали и обикаляли, докато накрая не намерили гигантски склад със сиренце.
В същото време две малки човеченца с размерите на мишки, не ме питай защо са с размерите на мишки, не знам, но те също тичали и обикаляли, докато накрая не намерили също един огромен склад, пълен със сиренце. Зарадвали се, наслаждвали се на находката си. Времето минавало и в един момент малките човеченца станали арогантни и спряли да забелязват сиренцето, което имат. Не го гледали, така, както в началото, не облизвали пръстите си всеки път, когато хапвали от него. Спряли да го поглеждат, когато го поднасяли към устата си. Просто го плюскали.
Един ден, малките човеченца застанали пред своя склад и се вцепенили от изненада и ужас, когато видяли, че няма нито трошичка сиренце. “Някой” сякаш им бил взел цялото сиренце. Някой си направил горчива шега с „тяхното“ сиренце. Същото се случило и с царството на мишлетата, което също изчезнало. Мишките не останали доволни. Погледнали, повъртяли се из празния склад, след което се втурнали из лабиринта в търсене на ново сирене и ново шастие. Малките човечета, които не били толкова първични, колкото мишките и имало висши, сложни и аналитични мозъци, като твоя зациклили в празния склад и започнали да разсъждават, как и защо са се озовали в това положение. Страдали, плакали, обвинявали, филосовствали, теоретизирали, изяснявали нещата...
През това време мишките отдавна били намерили ново царство с друго сиренце. Те знаели, че ситуацията се е променила и инстинктивно се променили и те. Малките човечета решили, че е по-добре да стоят на мястото, което познават с надеждата нещо да се промени, но не и самите те.
Тази история свършва добре за човечетата, защото най-накрая си плюли на петите и излезли от познатия, но празен склад, в който отдавна нямало нищо. Тръгнали пак из лабиринта и макар и уморени и разочаровани от загубата и лутайки се из пътищата намерили сиренце. Тъпо е да напишеш история, в която едни мишки да бият човешкия род, не е ли така? Историята се казва "Кой ми взе сиренцето?" и е много поучителна.
Простият отговор на въпроса ти “Кой ми взе сиренцето/мъжа/работата/красотата/перфектната форма/всичко останало" е НИКОЙ. И самият въпрос не си струва дори времето, което ти отнема да го зададеш.
Въпросът е какво правиш, когато загубиш нещо. Вкопчваш се в остатъците от познатото, избледняващо и вече загубено нещо. Или го пускаш? А?
В живота ни нещата често се променят. Дори тези, които си мислила, че никога няма да се променят. И с тях трябва да се променяш и ти. Ако си застанала в празния склад с ехо, но без сиренце, колкото и да се надяваш, колкото и да се молиш и колкото и да вярваш, че сиренцето ще се върне, само защото някога е било там – бъркаш. Няма да се върне. Както е било някога там, така и вече не е там, разбираш ли?
Ти трябва да излезеш и да потърсиш. И повярвай ми, когато го направиш, ще видиш, че имаш сили пак да започнеш да търсиш, пак да се радваш, когато намираш и ще бъдеш сигурна, че сиренцето никога не е само в един склад.
Затова се изправи, момиче, изправи се.
Остави сълзите ти да изсъхнат от вятъра, който правиш тичайки. Не спирай, дори и когато попаднеш на още празни складове, не спирай, когато видиш трохички сиренце, ти не си за трохичките сиренце, не спирай, дори когато започнат да те болят краката, не спирай, когато мозъкът ти каже – повече не мога, не спирай, когато краката ти кажат, че повече не могат.
Спирай само когато сърцето ти каже да спреш и не забравяй, че ти имаш нещо само когато го търсиш и не го изпускаш, когато го намериш.
Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.
