Неведнъж съм получавала писма, в които зрители на „Искрено и лично” са ми писали, че като мен искат да намерят своето място под слънцето.

Отстрани хората виждат в мен нещо особено и различно – виждат човека, който е намерил себе си и вече може да си позволи лукса да пребивава в завидно блаженство и да раздава съвети. Разбира се, това съвсем не е така.

Да „намериш себе си” не означава да търсиш, да търсиш и после най-накрая с облекчение да намериш. Спомнете си Форест Гъмп. Майка му казваше: „Миличък, просто бъди себе си!”, а той изненадано отговаряше: „А възможно ли е да бъдеш някой друг?”.

Търсенето на себе си, изграждането на вяра в собствените сили  – това са миражи. Все едно е да търсиш загубения часовник не там, където си го загубил, а там, където е по-светло.

Всички ние, точно в този момент, сме именно тези, които трябва да бъдем и се намираме именно там, където трябва да се намираме.

Как мога да твърдя, че съм уверена в себе си, когато знам, че съществуват много ситуации, в които вече съм се усещала, или бих могла да се усещам, неловко, неуютно, несигурно. Как да приема, че съм „намерила себе си”, когато знам, че нищо не съм намирала?

Сега знам със сигурност – невъзможно е да бъдеш друг, освен себе си, невъзможно е да заемаш друго място, освен своето! Може би не е лошо да спрем да търсим очилата, които сме сложили на главата си, а просто да погледнем през тях.

Несигурният, неувереният в себе си човек е този човек, който НЕ ПОЗНАВА себе си.

Огледайте се! Ще видите много хора, които са абсолютно несигурни в себе си. Ние живеем в света на неуверените хора.

Дори тези, които изглеждат успешни, хората, достигнали върховете на социалната стълбица, по същия, познат на всички начин, вътрешно се свиват от ужас, че някой ще разкрие играта им и ще узнае цялата истина за тях. Ако успеем да надникнем в себе си, то ще видим своя собствен страх, и може би ще формулираме въпроса, който ни преследва, докато сме живи: „Достоен ли съм?”.

Основният, движещ мотив на нашия живот, е утвърждаването на собственото ни достойнство, на своето право на съществуване. Всички ние, поголовно, се намираме в един и същ капан – ние се стремим да оправдаем собствените си очаквания и, колкото повече се опитваме да ги достигнем, толкова по-силно се разочароваме!

Ние изобщо не успяваме да се справим със себе си, но въпреки това се правим, че с нас всичко е наред. Опитваме се да живеем все едно, че този наш основен проблем не съществува – завързваме приятелства, за да се чувстваме приети; изграждаме отношения, за да бъдем обичани поне от някого; търсим престижна работа, за да получаваме повече пари и да се гордеем с това; извършваме подвизи, според разбиранията си, за да заслужим почести, оказвани ни от себеподобните.

Ние имаме нужда от чуждата любов и сме готови на всичко, за да я получим, дори с цената на това да предадем себе си.

Единственият ни наистина сериозен вътрешен проблем е, че ние абсолютно не познаваме себе си и не разбираме мотивите, които ръководят решенията и поведението ни.

Каквито и курсове по самоусъвършенстване да посещаваме, етапите, през които трябва да се премине са няколко и са основополагащи:

- да се ориентираме в основните методи за самоизследване;

- без страх и притеснения да открием основните си качества и да изучим ситуациите, в които те се проявяват като силни или като слаби страни;

- да си изясним лъжливите, насадени в главите ни представи за живота, имплантираните ни изкуствени ценности и да се преборим със самозаблудите си;

- да преодолеем обичайните рамки и да изградим своя собствена координатна система на нашите ценности, на ценностите, които са важни за нас, а не за близките ни или за обществото, което обитаваме.

И никога да не забравяме, че работата върху собствената психика е като миенето на зъбите – ако искаш да са здрави, трябва да ги миеш постоянно: всеки ден, през целия си живот и поне веднъж на няколко месеца да посещаваш специалист или поне смелата си, искрена и умна приятелка, която да ти даде честна обратна връзка!