Кали
„Искам сладолед, искам колело, искам да играя до късно с децата.“. Искам, искам, искам...
Колко мили и наивни са детските желания!
Колко условия поставят родителите по пътя, по който мъниците достигат до толкова исканото от тях нещо? Противното би означавало лошо възпитание. А дали е така?
Колко трудни и непреодолими трябва да са препятствията? Има ли значение начинът, по който сме научени да ги преодоляваме? Има ли отношение към израстването ни като справящи се и успешни хора? Да видим.
Желанието да притежаваме ни съпътства от съвсем ранна възраст, макар че няма яснота за изпълнението му. То нерядко зависи от някой друг. Разликата е в начина, по който заявяваме желанията си, и хората, от които зависи реализацията им. Чистосърдечното „искам“ с опита и годините придобива съвсем друга форма.
Често „искам” се превръща в „трябва“ – дума, носеща категоричност, но и много тревожност. А, хората? Да, хората. В даден момент мястото на родителите е заето от други хора, които не само не са готови да сбъдват желания, а напротив, готови са да откраднат вашите.
Тайната, както вече споменах, се крие в подхода за постигане на желаното. За съжаление, обикновеното „ искам...“, прераства в обсебващото „трябва да...“. Постигането на желание в повечето случаи вече не е възпирано от любящ родител с цел възпитание. Сбъдването на мечтата влиза понякога в конфликт с други зависимости.
Със заявката „трябва“, не показваме ли, че сме готови да дадем повече от необходимото? „Трябва“ ни поставя в зависимост и ни прави лесно манипулируеми. Заповедническият нюанс на тази дума обезсмисля съдържанието на желанието, което е проява на свободната ни воля. И къде тогава е удовлетворението?
В преследването на целта лесно се лишаваме от дребните радости, просветляващи погледа в уморителното ни ежедневие. Неистовият стремеж към материалното е лишен от себеконтрол и мъдрост. Той стремглаво отдалечава човека от щастието след постигането на целта.
„Искам“ е съвсем друга заявка. Тя е неясна относно цената, която сме готови да платим за желанието си. Препятствията за искащия не са проблем, защото той постига целта, без да губи себе си. Той от малък е научен да се стреми само към неща, които истински желае.
Следвайки мечтата си, по пътя към истински желаното се учи да размахва силно и уверено крилете си в преодоляването на трудностите. Искащият е щастлив! За разлика от него живеещият единствено с „трябва” твърде трудно и рисковано постига височина на полета.
Защото на човешкия разум е присъщо равновесието. Нарушиш ли го, сам отдалечаваш щастието от себе си.
Искам или трябва?
Ако се замислим - дали това, което трябва, е нещо, което наистина искаме?
Още от Колонката на Кали:
Никой не ни обеща, че ще е лесно
