Колкото и да ти се иска – ти не си аз!

23.02.2018 11:00

И няма как да бъдеш. А такива напъни, такова старание, такава последователност в копирането, чак да му примъчнее на човек. Да, нормално е да подражаваш на някого, който имаш за пример. Да приемеш неговите житейски принципи. Да следваш примера му в насоката, която си приел и за своя.

Да се възхищаваш от живота, от делото, от позицията, от стила. От чувството за хумор. Мога до утре да изброявам нещата, дето ги харесваме у другите и ни се иска да ги култивираме у себе си. Това е нормално, стига да не ти стане идея-фикс. И стига да знаеш границата на възможностите си и границата на обезличаването. Когато иде реч за исторически личности, за звезди от малкия и големия екран, за литературни герои – иди-дойди.

То е ясно, че няма как да си втория Айнщайн, Оскар Уайлд, Месалина, Мерилин Монро, Ралф де Брикасар или Леонардо ди Каприо. Можеш да подражаваш на външния вид, да се опитваш да се доближиш до начина им на живот или да си мислиш, че наподобяваш таланта и постиженията им и дотам. И това желание е обяснимо за хората, които искат да надскочат себе си, защото не се харесват такива, каквито са. Или просто страдат от комплексите, че всъщност са много по-значими и значителни, отколкото околните отчитат, че са. Обаче насила не само хубост, но и сдобиване с куция крак на лорд Байрон не става.

Защото той си го има от най-ранна възраст, този хром крак, а ти като дете не си имал щения за различност от природните си дадености. Да, бе, можеш да се осакатиш или да се подпираш на бастон от слонова кост, имитирайки аристократичен недъг, ама как пък ще напишеш съвременен вариант на „Чайлд Харолд”? Трудна работа, а? Точно толкова трудна, както да говориш с моите думи, да си боядисаш косата в моя цвят и да парадираш с моите приятели, с които съм те запознала по стечение на обстоятелствата. Не, аз не се слагам до Байрон или Грета Гарбо, аз съм ни повече, ни по-малко аз.

И никой не може да си присвои образа, подобието, думите и действията ми. Получава се пародия. Не моя, твоя, приятелче, ти се превръщаш в карикатурка. Не защото аз съм нещо велико, сюблимно и непостижимо, а защото ти се опитваш да си присвоиш част от личността ми и да придобиеш дивиденти от това. В твоя си кръг може и да ти се получи. Мен в него не ме познават, я чувал някой за мен, я не. Я ме видял веднъж, я не. Което е от нормално, по-нормално. Да си стоиш там и да се правиш на каквото не си – окей, ама когато заподскачаш извън кръга си – тъжна работа.

Хеле пък, когато пробваш тези номера в моя. Ние с теб имаме допирни точки – съученици сме, съседи, колеги, приятели в рамките на добрите познанства и дотук. Кръговете ни се допират, навлизат един в друг с по-големи или по-малки сегменти и дотук. Не се припокриват, дори концентрични не са. Така е и с личностите. Няма копия. Има само оригинали. Прекопирването си личи от километри. Кривнала е линията, избледняло е лицето, прокъсало се е тук-там, набръчкало се е, по-ярко е от оригинала, по-красиво е начертано, обаче НЕ Е същото. И за какво се мъчиш да те пита човек?

Копай си твоята нивка, отглеждай си твоите цветенца, за какво ти е притрябвало моето сипище или свлачище, моите висящи градини и личната ми пустиня Гоби? Ааааа, защото точно такива си нямаш. Е, няма и да си имаш. Не ми ги копирай, за да ги наставиш върху себе си – не са ти по мярка. Цветът на косата е с един нюанс по-рижав, шалът ти стои като на закачалка, приятелите ми, които срещаш на улицата с широка усмивка, се чудят откъде те познават, та трябва пак да се представиш и да обясняваш кой кой е, а думите…

Е, думите имат едно такова свойство, че уж са едни и същи, но от всяка уста и под всяка ръка излизат абсолютно различно подредени, с различна интонация казани, та дори да ги рецитираш мот-а-мо наизуст, пак си личи, че не са твои. Така стоят нещата. И тук не става въпрос за мен, пиша го от свое име, защото нямам право да говоря от чуждо. Но това „явление” се набива на очи все по-често. Не само с копи-пейста в социалната мрежа. Колко много копия и колко малко оригинали! Защото оригиналите не врякат, не крякат, не подскачат и не се пъчат вижтемекойсъм.

Облечи се като граф Монте Кристо, това не те прави Едмон Дантес. Закусвай с уиски и пура, на светлинни години си от Уинстън Чърчил. Направи си пластична операция, ще си царица на Египет другия път. Вземи ми думите, аз ще си измисля нови, ти, любезни подражателю, не можеш.

Когато се погледнеш в огледалото, виждаш Наполеон? Е, не си. Колкото и да се пънеш. Аз виждам в огледалото само себе си – такава, каквато съм, с всичките си кусури и с едните зелени очи, колкото да се отсрамим за пред хората.

Затова няма как да бъдеш аз. Колкото и да ти се иска..