Представи си, че ходим заедно. Че сме гаджета. Не е нищо особено, да знаеш, но и не е важно в момента.

Представи си, че ми изневериш. Стават такива работи, ок. Но кой е виновен?

Така зададен въпросът носи различни тълкувания. Носи и на бой. Някой би казал, че изневярата не трябва да се приема като вина, защото това е избор на сърцето, защото така се е случило, защото някой не е намирал нещо някъде, но го е намерил другаде и т.н. Ок.

Но това са едностранни обяснения и смекчаващи обстоятелства. Обикновено те се изтъкват от тези, които са изневерили. Но това не значи, че няма вина. Има. Защото има щети.

А щом има щети, има и вина.

Това го знаем от застрахователния бизнес. Но това е и логика на живота.

Как някой ще е наранен и в същото време няма да има виновен? Аз не го разбирам.

Още повече, че отвъд всяко философстване за свободните нрави, краткият ни живот и разнообразието, което изпускаме в моногамието си, си остават вечните категории за добро и лошо.

И без да сме съдници, всеки от нас ще каже, че и след хиляда страници условности и обяснения, да изневериш е лошо. А да не изневериш е добро. И за да изчерпим темата с готино ли е или не да ти изневерят, мога да те уверя, че ако мъжът на дъщеря ми й изневери, няма да се задълбавам във философски размисли и някак не си се виждам спокойно да й обяснявам как стават такива неща.

Такива неща стават, ако става дума за това да се порежеш, докато отваряш консерва с риба тон. Тя е наранена, а той я е наранил. С или без нюансите – това е резултатът.

Ако хората вече не могат да не се нараняват, да се разделят и да спрат да се нараняват. Това е чистоплътно. Когато не си обвързан, можеш да правиш каквото си искаш, но когато си обвързан, не трябва. Не защото си завързан, а защото си свързан. Което е ценност.

Да се върнем към “нашата” връзка. Нали ти казах, че сме гаджета, знаеш или не знаеш и че си ми изневерила. Виж колко бързо вървят работите между нас. Кога станахме гаджета, кога ми изневери? Та... Кой е виновен? Аз. И пак аз, и най-вече аз.

Защото не съм успял да те чуя, когато си шептяла, не съм те чул и когато си крещяла. Не съм те разбрал, когато си ми намеквала, не съм те разбрал, когато си ми подчертавала с очеизбождащия житейски маркер, че нещо в твоя живот, нещо в нашия живот не е както трябва.

И пак, аз, че не съм направил достатъчно, за да отговоря на твоите потребности. И ти. И пак ти, и най-вече ти. Защото не си ми шепнела, когато те слушам и не си ми крещяла, когато не съм те слушал внимателно. Не си ми намеквала достатъчно, за да те разбера, не си ми подчертавала, когато съм имал нужда някой очеизбождащ живота маркер да ми покаже, че в нашия живот нещо не е както трябва. И че не си била толерантна към моята невъзможност да отговоря на твоите потребности. И третият човек. Събирателен образ.

Неговата е най-лесна. Несправедливо оправдаван, че той не бил виновен за нищо щом една жена или един мъж били “кривнали”. Той не бил изневерил, той само бил този, с когото се изневерило. Хм. Верно ли?! Бе, това да не е общата обувалка в магазин за обувки в мола, която просто стои, ако се наложи някой да я ползва...

И тук забравяме философията и тълкуването. Идва възпитанието. И това дали си "путка", без значение, дали става дума за мъж, или жена. Аз знам едно. И това е вярното. Че има някои бариери и ограничения, които сами си налагаме и не кършим пуберски пръсти с обясненията – ама, аз не знаех, ма аз не разбрах, ма то, така се получи. Не. Не се получава така.

Човек си има автоцензура в главата и в панталоните. Или в полата.

Това са бариери и ограничения, които не ни правят затворени и ограничени, а ни правят хора с характер. Характерни. И като видиш, че някой е лабилен, объркан, пиян, че не знае какво прави... не се възползваш. Принцип! Не се възползваш.

Защото моментите, в които не си се възползвал от нечия слабост, са моментите, в които си показал сила. И характер. И се бори, че си пич. Обратното е да свиеш 200 лева, защото можеш и да се изсулиш, а не да получиш 200 000, защото си заслужил. Селско е.

Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.