Кой е твоят вътрешен режисьор...

14.08.2018 17:00

Случвало ли ви се е някога да си мислите, че живеете във филм? Не в динамични и интересни моменти, а в скучни и леко протяжни мързеливи следобеди. Или когато ви е скучно по време на някакви събрания и заседания, например.

За първи път го изпитах като ученичка в училище. Не помня дали ми е било скучно или просто е било тихо и всички са пишели нещо в тетрадките си, но ясно помня как изведнъж се усетих като наблюдател. Сякаш виждах себе си и всички други от класа през окото на камера. Заиграх се да приближавам обектива. Мисля, че тогава осъзнах за първи път, че всеки има свой вътрешен живот – различен от обичайното впечатление, което прави.

Още от Авторите

Спирах кадъра на замислени, концентрирани и реещи се някъде лица и погледи. Тънка е границата между това дали съм си го представила и съм го почувствала, или първо съм го почувствала и после умът ми е предоставил познатата форма на обяснение на необяснимото, наречена „представям си“, но тогава за първи път се усетих все едно само играя, че съм ученичка в час. А всъщност съм нещо друго. Не знам какво, но друго. „Ей, ама много те мързи да пишеш!“, дръпна ми ухото учителката, която явно е била извън обсега на обектива на вътрешния ми режисьор, който току-що откри, че се снимам във филм.

Тъй като вече разпознавах това състояние на дистанциране и наблюдение, започнах да го забелязвам и моментите, в които ме връхлита. Никога не ми се случваше, когато съм напрегната или работя трескаво, когато ми е интересно, когато преживявам нещо вълнуващо или драматично, нищо че и аз употребявах клишето: „В какъв филм се вкарах“. Когато наистина се усещах като „във филм“, моментите са били бавни. Или онова, което се е случвало във външния свят, не ми е било особено интересно. Мисълта не се е захващала за нищо, което да чопли като семки. Може и да е било онова, което в медитационните практики наричат: „да изпразниш ума“, но тогава не знаех нищо за тези неща.

Правеше ми впечатление само репликата, която обичайно чувах, макар и не винаги придружена с дърпане на ухото: „Ей, как те мързи... да разтребиш, да си оправиш леглото, да танцуваш... „ Хич не обичах дискотеките, ходех заради приятелите си, но бързо се отплесквах и супер много се дразнех като ме караха да ставам, за да танцувам. В такива моменти също се включваше вътрешният режисьор и си снимаше някакви кадри.

Не ми правеха забележка, че съм отнесена, замислена, че „не съм тук“ - тази гама състояния, която е обичайна за мен и при която мозъкът ми работи на пълна пара, за да структурира идеите и преживяванията си. Изглеждах обзета от леност. Странна беше тази аналогия като се има предвид, че леността е класифицирана като смъртен грях и че все някой ме мъмри за това. Не че това ме е притеснявало. Не ме притесняват нито похотта, нито чревоугодничеството. Както казва Исабел Алиенде в „Афродита. Приказки, рецепти и други афродизиаци“: „От всички смъртни грехове, в похотта и чревоугодничеството поне има известен чар“. Странна ми беше асоциативната връзка, начинът, по който ме възприемаха отвън онези, които не знаеха, че в този момент сякаш виждам „зад завесата“, въпреки че съм на сцената.

Разбира се, после забравях. Докато един ден приятел сподели концепцията си, че „безделието е естественото състояние на сътворения човек, после онази работа с вкарването в грях прецаква нещата и сега трябва да се работи постоянно, колко е несправедливо...“. Смяхме се тогава. И тъй като през несериозното и шеговито отношение към вечните философски въпроси, най-лесно се стига до прозрения, си казах: „аха, мързелът е грях, за да не се сетим, че всичко е илюзия. Хитро“. И взех точно толкова несериозно решение да ползвам видимия мързел като невидим помагач. Приучих се да ползвам този вид мързел и в състояние на стрес. Когато съм притисната от крайни срокове и ми иде да се разплача от количеството работа в едно с всички останали отговорности, си казвам: „Спри и гледай филма. Това мен не ме засяга. То е просто сцена, която трябва да се снима“.

Мързелът насред динамика ми помага да релаксирам, да запазя самообладание, да намаля тежестта, като нищо друго на света. В началото е трудно да гледаш на ситуациите като кинорежисьор, но когато се сдобиеш с този навик, притеснителните и драматични ситуации изведнъж изглеждат режисируеми от самия теб. Става забавно, топката в стомаха се стопява, напрежението се разтваря. Разбираш, че наистина се чувстваш свободен да избираш дали да направиш от разтревожилото те събитие трагедия, комедия или да го оставиш да бъде „нищо особено“. Тази техника ме научи да не се вживявам, да излизам от роля и да „влизам в час“. Да се синхронизирам с онази част от невидимото си съзнание, която знае каква е голямата картина и че винаги всичко е наред.