Всички разбраха за добротата на просяка дядо Добри, който дарява парите си на църквата.

Как да постъпваме и какво да мислим и правим обаче с другите хора, които срещаме по улицата и ни искат помощ най-често във вид на пари?

Някои видимо инвалиди, други - жонгльори, пенсионери, безработни, наркомани, миячи на стъкла и прочие… Съжалявам, че ги изреждам сякаш положението, в което са е еднакво, но за нас бързо минаващите всички те са под общия знаменател - просяци.

Не ходя много пеша, но познавам няколко просяка от квартала. Те са от редовните – единият иска по 5 стотинки, а другият по 2 лв. Първият често виждам да пие бира, а втория да храни кучетата. Не знам историята им. Рядко имаме време да изслушваме проблемите на хората, които не присъстват в живота ни.

Снощи, отивайки на работа, видях една жена, която се беше подпряла на оградата на детската градина до нас. Минах с бърза крачка покрай нея, но разтроеният ѝ глас, който се насочи към мен с думите „Госпожо, бихте ли помогнали…“ ме накара да се спра и да се върна. Жената беше нарамила едно видимо голямо дете, поне 8-10 годишно облечено добре, с яке с качулка, което беше в гръб, подпряло главата си на нея. Помислих, че нещо току-що им се е случило, или че на детето му е станало лошо и попитах какво има. Жената каза със сълзи на очите, че детето й е болно и има нужда от шейсет и няколко лева, за да му купи антибиотик, панадол, капки за нос и витамини. Беше изкуствено изрусена, видимо в добро здраве, облечена не лошо и прилично изглеждаща. Обясни ми само, че не е просяк, но сега й се налага да иска пари, за да помогне на детето си.

Нямах дори портмоне в мен. Почти закъснявах за часа ми по йога и прецених, че ако се върна до нас да ѝ дам поне Панадол, или взема пари и й купя от аптеката поне антибиотика ще закъснея много и така ще проваля плановете на над десет човека, които ме чакат в залата. Казах на жената, че отивам на работа, нямам пари в мен и не мога да ѝ помогна. Тя ми благодари за това, че съм се спряла, благослови ме, каза „Моли се за мен“ и остана на пътя ревейки.

Тази среща ме разстрои. Най-малкото защото съм човек и майка и обикновено просяците, които срещаме по пътя си са с пресъхнали отдавна сълзи. А жената плачеше и изгледаше откровена…

Споделих на всички в групата, която ме чакаше. Хората, които вървят повече пеша казаха, че понякога помагат, но обикновено срещат ежедневно по десетина човека, които им искат нещо и ако трябва да помогнат на всички с малко трябва да работят само за тях. Освен това всяка майка ежедневно се бори с вируси, температура и какво ли още не и дори да няма средства да вземе всички лекарства най-малкото ще остане с детето си в къщи, а не на студа и ще опита да намери други начини за помощ или лечение.

Не знам вие как постъпвате в такива случаи, но всеки път, когато попадам на такива хора сърцето ми се свива. Предполагам и на вас.

Това е проблем на всеки град. Не само на нашия. Някъде просията се счита за престъпление, другаде се санкционира. Не знам защо нашата полиция и Община не могат да се справят и с този проблем. Някои просяци са без дом или нямат избор за работа поради нетрудоспособност, други обаче са решили, че това е лесният начин да изкарват пари. Никой не знае как да ги различава. Никой няма време и не е длъжен да ги изслушва.

Една приятелка, която е управител на почистваща фирма постоянно пуска обяви за интервюта и не може да си намира хора, които да работят съвестно в сферата на почистването. И то почасово срещу не лошо заплащане. А други просто казват, че работа няма… 

Пишете на Светла Иванова на edna@netinfocompany.bg.

Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.