Този понеделник социалните мрежи се сринаха за шест часа. Изведнъж всичко спря. И интернет човечество изпадна в ужас. Аватарите ни изчезнаха. Останахме само ние – истинските хора. Лицата зад снимките. Телата зад профилите.
За момент матрицата ни изхвърли и ние останахме сами с реалността. Същата тази реалност, от която бягаме чрез интернет. В интернет се чувстваме защитени. И може би по-малко самотни. Повече или по-малко чути от някого.
Това е една много удобна илюзия. Докато си пишем с контактите си в различните приложения за комуникация, ние се заблуждаваме по един или друг начин, че в този момент сме до тях. Обсъждаме различни теми, говорим за различни неща, понякога спорим дори. Всъщност през цялото време, докато се случва това общуване, ние сме абсолютно сами. В стаята ни няма никого другиго. Сами сме и се преструваме, че не сме.
Сега – когато системата се пречупи, интернет човечеството се пречупи заедно с нея. Разбира се – не ни е приятно да си го признаем, но дотолкова сме свикнали да сме във Фейсбук, да излагаме живота си на показ, да се тагваме тук и там, с този или онзи, да си снимаме храната, кафето, тортата, коктейла и прочие, че просто няма накъде повече.
Свикнали сме сме вътре в схемата на системата. Ако може и през телефона и компютъра едновременно. Да не изпуснем някоя клюка, да не ни спрат кранчето на свободната мисъл. Защото какво ни остава, ако нямаме право да напишем някой статус, да си споделим радостта или пък недоволството. Да сме част от кошера на пчелата майка. Важно ни е, нека не го отричаме.
Същата вечер, когато тъкмо беше прегряла цялата матрица, влязох в една бензиностанция да си взема сок. Служителката там, вместо да ме поздрави, изстреля големия въпрос: „НЯМА ФЕЙСБУК, А“? В очите ѝ прочетох небивало притеснение. Все едно ме пита нещо жизненоважно. И после не сме били зависими. Алкохолиците и наркоманите също твърдят, че не са зависими. Че нямат проблем. В общия случай, когато твърдиш, че нямаш проблем – имаш голям проблем. Та и със социалните мрежи така. „Не, не, разбира се, че не ни трябват, за какво са ни!“, каза уверено интернет човечеството и се премести в Тик Ток!
Даже не е смешно. И тъжно не е. Едно такова никакво е. Свикнахме да живеем извън действителността. Недай Боже да се наложи да се върнем в нея.
Кой знае как бихме се чувствали, ако мрежата се скъса. Централно. Завинаги. Вероятно не искаме да си го представяме. Има живот и извън нея обаче. Въпросът е да си го припомним.
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- Мария Бакалова е прекрасна актриса и „Жените наистина плачат“ го доказва
- Мълчанието е по-страшно от скандала
- Дай това, което искаш да получиш
- Нямаш право да казваш, че обичаш, без да обичаш
- За доверието, ревността и бездната помежду им
