Никога не казвай „никога“, защото онова, което предстои да се случи, ще се случи така или иначе. Често се уповаваме на думите, защото търсим сигурност, каквато в несподеленото мълчание липсва.
За да сме уверени, се изисква смелост, а повечето от нас са потенциални удавници в морето на любовта.
Не знам докога ще продължа да обичам. Дори не съм сигурен, че ти все още обичаш. Но именно рутината да сме заедно е онзи спасителен пояс, който съдбата благосклонно ни подхвърля в настоящето. Защото бъдещето е непредвидимо, както се полага на едно бъдещо несигурно събитие...
Улягането на нашите отношения е част от помъдряването.
Няма нищо страшно в умората. Насладата да бъдем заедно, докато сме сами със себе си, понякога е по-осезаема. С времето имаме нужда от почивка. Любовта също си иска сладките сънища. Начинът да обичаме зависи и от особения егоизъм, чрез който първо вървим един към друг, а после (един до друг) продължаваме да вървим по пътя към всичко, което обобщаваме с „безкрайност“.
Нищо не е вечно и това е прекрасно! „Завинаги“ е следващата дума, която съм зачеркнал в собствения си речник.
Вярвам, че трябва да говорим. Трябва да обсъждаме своите съмнения и страховете, които ни пречат да заспиваме в тъмното. Когато сме на една ръка разстояние, далечността между нас може да се превърне в бездна. А любовта все още не познава левитацията...
Стане ли мълчанието самотно занимание, време е да се разделим. Само истинската любов умее да мълчи между двама, които не свалят поглед един от друг. Останалото е тъга, която със сигурност ще ни налегне в момент, когато ще е късно за следващо начало. За втората (поредна) голяма любов.
Ако това все пак се случи, трябва да сме способни да си вземем сбогом като пораснали хора. Винаги изпитвам особено смущение, когато наблюдавам някое такси. Знам, че е твърде вероятно да преживеем сцена на раздяла като в стар френски филм. Виждам куфарите, палтото и чадър, който стои нелепо във финалната сцена преди края на горещия август...
Говорим си за...
Рано или късно обаче ще завали. Рано или късно онова, което трябва да се случи, ще се случи.
Не можеш ли повече да мълчиш с мен, свободна си да си идеш. Само не тряскай вратата след себе си.
Звукът на захлопната врата няма да промени нито обстоятелствата, нито намерението да започнем живота си отначало.
Всеки има своята спасителна лодка в морето на любовта. Тръгнеш ли си, попътен вятър. Останеш ли, остави вратата отворена.
