Нали знаете онези периоди, по време на които успявате да се справите толкова добре с всичко, че чак ви се иска сами да се потупате по рамото. Замисляте се колко добре си нареждате нещата, колко плавно разрешавате всевъзможни проблеми и ловко преминавате през деня си като истинска супер жена.
В природата обаче има баланс и това важи за абсолютно всеки аспект. Минава се време и се усещате тотално объркани и неспособни да се справите с елементарни задачи, досущ като маймуна, опитваща се да работи на компютър.
Ей така бях и аз онзи ден, когато реших, че няма да има проблем да прибера сама 20-килограмов пакет.
Предисторията е кратка - съпругът ми скоро има рожден ден и реших, че ще му взема жилетка за тренировки с тежести. 10 килограма ми се видяха малко, заложих на 20 и добре, че не реших да са 30, както по едно време имах намерение!
Заради коронената обстановка мъжът ми работи основно вкъщи, та прецених, че един куриер на вратата ще развали изненадата, затова смело заявих пратката да бъде доставена до прибери-си-сам център.
В Дания колелото успешно замества притежанието на автомобил и за трите години живот тук съм се нагледала на какви ли не схеми за пренасяне на покъщнина, деца, кучета, котки и порове на две гуми и педали. Така и аз реших, че няма да има драма да се натоваря с тоя 20-килограмов пакет на дамския си велосипед. Логиката ми беше, че след като дъщеря ми е 11 кила и я нося успешно на една или две ръце, на гръб и на детската седалка на колелото, колко пък ще е сложно с още 9 килограма отгоре.
Е, оказа се, че е доста!
Влизам уверено усмихната в магазина да си взема поръчката. Момчето ме предупреждава, че кашонът е доста тежък, но аз със самочувствието на оправна и силна – физически и психически, жена му отвръщам, че знам и че няма проблем. Поемам пакета и усмивката ми замръзва на устните, нооо смело продължавам към колелото. Няма да се огъна пред едно 20-килограмово кашонче, я!
На улицата пред милия ми велосипед започвам да осъзнавам размерите на проблема. Оказва се, че раницата ми няма да побере пратката и звъня на мъжа ми да попитам колко килограма би издържала кошницата ми. 6-7 е отговорът, което не е приемливо, затова изсипвам кутията на детската седалка отзад. Тя поне трябва да може да носи 20+ кила.
Да подкарам колелото се оказва абсолютно невъзможно, не само заради нестабилността от тежестта, но и защото не мога да закрепя пакета за седалката. Минава ми през ум, че може би е добра идея да си нося в чантата канап за всеки случай или поне няколко свински опашки, но прогонвам тия мисли и активирам сили да бутам колелото. Криволича из улиците и за малко да падна с все велосипед, каска, пакети, кошници, раница и самочувствие пред една кола, пуснала ме да пресека, но успявам да се задържа.
Съдбата явно беше решила, че ще е далеч по-забавно, ако се изсипя насред огромното и натоварено кръстовище няколко метра по-надолу. Първо падна пакета, за щастие не в средата на улицата, но пак на платното. Оставям го там и давам заден да оставя колелото на тротоара. Връщам се за пакета, едва го вдигам, автомобили хвърчат около мен и само мога да си представям как са се забавлявали шофьорите. Ако погледат още малко, ще стане и по-весело, след като духва вятър и колелото ми пада на земята, от кошницата се изсипва раницата, от нея всякакви лични вещи + каската и кабелът за заключване.
Тихичко псувам на колкото езици знам и се опитвам да закрепя положението. Успявам да си събера партакешите и да закрепя велосипеда прав, довлачвам пакета до него и взимам твърдото решение да жертвам кошницата. Слагам 20-те кила в нея. Продължавам към вкъщи, сложила тънка усмивка на лице и всячески опитвайки се да внуша чрез поведение, че тая сцена преди малко изобщо не ме е притеснила и съм над нещата. Ако имаше как да съм и над 20те килограма, щеше да е още по-добре, ама не може всичко на тоя свят.
Добутвам колелото до вкъщи, като през цялото време умът ми мислеше схеми как да реагирам, когато кошницата се спраска и озове на земята заедно с пакета. По някакво чудо обаче старата, ръждясала кошница спартански удържа напора и скръцване дори не издаде.
Пред входната ни врата вече приех факта, че няма как да внеса незабелязано вкъщи тоя сезифовски тежък пакет и да се преструвам, че не ми откъсва ръцете, докато го нося. Отделно не бях сигурна как изобщо бих могла да го изкарам от кошницата и се обадих на мъжа ми да дойде на помощ.
Има някаква дребна вероятност той да не е осъзнал какво точно съм му взела, а да мисли, че съм поръчала дузина павета от България за затискане на зелето в бидона, който нямаме. Но освен, че в природата има баланс, няма и нищо съвършено. Така че ще му опаковам някак чутовния подарък и ще продължа напред с живота си, очаквайки моментите, в които успявам да се справя с всичко като жената-чудо, а периодите на жената-шматка ще забравям по-бързо.
