Когато нещата станат видими, вече е късно

09.04.2021 12:03

Все по-видимо е, че се разделяме на два типа хора. Тези, които реагират на това, което вече се случва или съществува. И искат или да го поправят, или да го имат, или да се предпазят от него. И други – все още малка и дори невидима прослойка, които позволяват нещата да се случват, да бъдат, да ги има или да ги няма без претенция да ги променят. Без необходимост да дават мъдри напътствия през официални и социални медии как да ги приемаме или да се справяме с това, което е дошло на дневен ред.

Всъщност, има и един трети вид – май все още съм от тях, които все още са „ни риба, ни рак“. И през повечето време са като в „гащите на времето“ – единият ти Аз тръгва по единия крачол, другият – по втория.* Схванали са, че е далеч по-добре да позволят на потока на живота да се разгръща и преминава през тях; да му се радват, ядосват, да усещат разнообразната палитра на собствените си емоции и сетивност, да ахват в учудване как всичко се синхронизира без да са си мръднали пръста, да се шляят сякаш безцелно, докато всичко необходимо само ги намира...

Още от Авторите

Обаче в същото време, все още им е силен навикът да искат да поправят, пренареждат, да сключват сделки за застраховка, да се опитват да фиксират това, което ги кефи, за да бъде в живота им по-дълго. Да планират, да създават стратегии и да се чувстват много успешни, когато те проработят. И разбира се, развълнувани от всичко това, да искат да споделят с другите, за да бъдат и те така успешни и добре предпазени от възможните изненадващи бури и подводни течения на живота.

Някъде в зората на моето т.нар. „пробуждане“, през много далечната 1991/92, с кръстницата ми имахме много любим виц. Забравих каква беше интригата и защо цялото човечество беше качено в общ космически кораб, но все едно. Нека го приемем като сценарна постановка за вица. И разпределили: на немците – техническите задачи, на французите – кабаретата, на италиаците – кухнята и т.н. А българинът Пешо получил инструкция: „Нахрани животните, и не пипай нищо“. И това ни стана лафът, когато се подсещахме една друга да оставим потока на живота да си свърши работа, без да му се бъркаме. А през това време, ние да си приготвим нещо вкусно. И да нахраним кучетата и котките, които ни дават своята безусловна любов.

Все по-често си спомнях за този наш лаф през изминалата година. Особено когато взех, че се научих и хляб да меся. Никога не съм си представяла, че това ще ми се случи. Просто не съм типа „домакиня“. Или поне не бях. То май вече няма никакво значение какво съм била. А само това, което съм сега. И докато си месех хляба, белих картофи, лук, моркови, мариновах, разгадавах мистерии от типа: „Колко точно градуса е „умерена фурна“ за моята печка?”, всичко подходящо за този етап от живота ми само си дойде. Всичко неподходящо – само си отиде.

Говорим си за...

Така забелязах, че се притеснявам повече, когато нещо ново идва. Защото не знам дали съм готова. Не го познавам, не съм го изучила, не съм го изпробвала. С това, което си отиваше като река, която постепенно се оттича и пресъхва и чак след време забелязваш къде ѝ е било старото корито, в общи линии нямам проблем. На мен ми е лесно да не задържам, включително храна и килограми. Такава ми е природата, не мога да кажа на никого как става.

Когато се обърна година и половина назад, мога само да благодаря, че не се случи всичко, което така старателно планирах и бюджетирах някъде през септември-октомври 2019. Ако го бях напъвала, като нищо щях да съм затънала в тинята на оттичащата се река.

Макар и да се притеснявах, позволих на вътрешното ми знание да ме разхожда из паркове и градинки, докато това, което е най-уместно за мен, само се случваше. И когато нещо ново идваше, се стрясках: „Това пък сега какво да го правя?“. Но годината на изолацията ми даде и огромният, абсолютно неповторим шанс да свикна. Вероятно и защото цялата външна динамика също поутихна, поприбра се вкъщи.

Това определено помогна все повече и повече да свиквам да се доверявам, че интуицията ми „вижда“ много по-добре голямата картина и когато нещо вече се случи и влезе в живота ми – за колкото, за толкова – то е подходящо за мен и аз съм готова. Вече е късно да го мисля как да стане. То е станало. За мен остава да танцувам с него.

Страничните ефекти са, че почти изчезваш от социалните мрежи, много от предишните контакти и приятелства вече стават някак несъвместими. Пак си се обичате, обаче няма много какво да си кажете. Ставаш неподатлив на каузи, колкото и да са смислени, благородни, готини. Теориите за конспирацията тотално не влизат в полезрението ти. Започваш искрено да не разбираш защо новините, маркетингът и всичко останало могат да са отправна точка за твоите решения след като това са неща, които вече са се случили. Отделен е въпросът, че не следиш новините.

Често стават и разни много смешни неща. Наскоро купих батерии за стенния часовник, защото ми се стори, че изостава. Смених ги – това е онази част от мен, която все още е свикнала да фиксира онова, което не е наред. После обаче се зачудих: „Защо е закъснял точно с един час?“. И се плеснах по челото. Въобще не съм разбрала, че сме превъртели часовниците на лятно часово време. Компютърът и смартфонът сами се грижат за тази работа и така...

Когато се опитваме да фиксираме нещо, което вече си е станало, обикновено се набутваме. Понякога само с две батерии, но обикновено – много повече.

Ако нещо ти е полезно, го ползваш, това е. Като хляба в супермаркета. Ако не е – не го взимаш. Без осъждане. То просто не е твое. Може да е точно каквото трябва за някой друг, нека си го има. Може да се живее и така. При това доста добре. Просто трябва да се изтърпи един период, в който да свикнеш, че за да се движиш в потока на живота с минимум страдание и максимална лекота, е напълно достатъчно „да нахраниш животните и да не пипаш нищо“. Никакви специални тренировки не се изискват. Само позволение.

Трудно е, знам. Няма учебник, няма курсове и ръководства как се прави. Но както казваше Баба Вихронрав – една от вещиците на Тери Пратчет: „Този път не е лесен. Труден е, ама не колкото лесния“.

* „гащите на времето“ и последният цитат са от книгата „Господари и господарки“ на Тери Пратчет.

Прочетете още от Михаела Петрова: