С лека носталгия и умиление се сещам за годините преди да имам семейство, когато като се разболеех, можех да си лежа колкото ми е нужно в нас, да гледам сериали, хвърлям сополиви салфетки по пода и да чакам да ми мине.
Не че не съм в пъти по-щастлива като съпруга и майка, но на моменти ми липсва усещането за свобода да правиш или не правиш каквото поискаш и даже да боледуваш на спокойствие.
Защото когато имаш едно или повече малки деца (или бебета), всяка болест се кара на крак и това е горчивата истина.
Всички сме виждали смешките за мъж с 37 градуса температура, проснал се на дивана и оповестяващ, че умира, а жената с 38.5 пере, чисти, пазарува и къпе децата. Това и на мен ми е смешно, но и леко ми нагарча, защото е напълно вярно.
Не че татковците не искат да помагат повече в ситуациите, когато ние, майките, искаме просто да легнем и изпаднем в кома за 5-6 дена, но децата продължават да искат мама, а татко да не може да намери къде е шишето с вода на голямото дете и биберона на малкото. Пък и жените сме странно устроени създания, които винаги ще дадем максимума от себе си, за да се докажем като супер хора и да свършим всичко нужно вкъщи. Или иначе казано – не можем да изтърпим дълго да гледаме неуспешните опити бащата да улови, облече и нахрани децата с нещо различно от солети и кисело мляко и просто поемаме ситуацията в свой ръце...
От друга страна, децата не успяват да разберат какво точно значи „мама е болна“. Прекалено абстрактно им идва, пък и нали виждат майка си тук и сега, диша, движи се, даже и се кара от време на време, значи е напълно окей да я викаме за всякакви глупости с по три „МАМОО“ в минута, както да настояваме тя да чете книжки за лека нощ, гушка и целува както всяка друга вечер досега.
И в това няма нищо лошо, ако въпросната мама не се чувства като прегазена от влак.
Лично аз боледувам рядко, а ако случайно лепна някоя настинка, ми минава като на куче – бързо и безпроблемно. Но наскоро се озовах с тежък мастит, който сякаш идва като необяснимо наказание на всичкото себеотдаване при активното кърмене… Честно казано, не си спомнях кога за последно съм се чувствала толкова зле. Болеше ме жестоко цялото тяло, не можех да сваля температурата и скоропостижно минах на антибиотик, който облекчи положението, но не е магическа пръчка, че да ме изправи на крака за един ден.
И през цялото това време, когато трябваше да продължа да кърмя, гушкам и т.н. бебето, трябваше да съм във форма и за по-голямата му сестра. Тя сякаш разбирайки, че нещо не е наред с мен, още повече искаше вниманието ми и пристигаше вечер в леглото ми за гушки и среднощни разговори, от които трескавият ми мозък не помни почти нищо.
Честно казано обаче, има нещо силно затрогващо в привързаността и любовта на децата към родителите. Дори и това да ти причинява допълнителен дискомфорт, докато си болен и искаш просто да оцелееш още един ден. Замислям се, че предстоят годините, когато пак ще имам комфорта да боледувам сама вкъщи, но тогава децата ми ще са вече големи и някъде далеч от мен, живеейки техния си живот и ще ми се иска пак да са около мен, залепени плътно и настояващи за приказка за лека нощ.
И тогава няма да имат значение болките в мускулите и високата температура, а времето, прекарано заедно и онова специфично усещане да знаеш, че си желан, търсен и обичан. Пък в крайна сметка, всяко разболяване минава и не е чак толкова страшно.
Мама може да е болна, но ще е винаги мама и това е прекрасно.
Прочетете още от Лилия Дюлгеров:
- Майка за втори път – толкова много знам, а толкова още имам да уча
- Любимите неща, които с удоволствие да си купиш за есента
- Септември, мой малък личен катарзис
- Една гневна жена и нейната чиста баня
- Това е най-безсмисленият съвет за отглеждането на деца
- Неочакваните удоволствия: да пазаруваш в супермаркета сама
