О, случва се. Подозирам, че доста по-често, отколкото си мислим. Да, любовта е опиянение, доброволна зависимост, реене в розови облаци и пропадане в черни дупки, хвърляне от единия полюс към другия, мразя те – обичам те, еуфория и депресия, и всичкото, взето заедно. Сладка мъка, адска радост, дай Боже всекиму. Стига да не зациклим в един момент много тежко, без да се усетим. Защото си е болест. Мозъчна.
Въпреки че обикновено те прави безмозъчен, тоест немислещ, неусещащ се за нещата, които правиш. И най-страшното е, че се стремиш с всичка сила към безмозъчни мисли и действия. Безмозъчни мисли е оксиморон, нали? В езика, не в живота. Когато амигдалата започне да контролира нещата… Коя е тая амигдала, бе? Амигдала чия? Къде живее? Какво общо има с мен? Всичко общо, защото е просто дял от нашия мозък. Не това не е урок по анатомия. Амигдалата отговаря за нашите емоционални състояния – страховете, водещи до агресия, за да се защитим и опазим. За милионите години еволюция тя ни е опазила, иначе да сме се затрили. Реакцията ѝ е възможно най-бързата нервна реакция. И най-трудно се овладява.
Та да се върнем на любовта. Дори и в най-блажените отношения съществува подсъзнателният страх от загубата на любимия човек. Егоистични чувства са любовните. Искаш един човек повече от всичко друго на света и с цената на всичко на света. Признавам си, че ми се е случвало. Както ми се е случвало и съвсем внезапно да ми се прииска същият човек да изчезне от живота ми и от света бели по възможност. От моя свят. Има любов – няма я вече. Нормално е. Контрол – забрави. И не ме разсмивай. По невнятните причини, по които се влюбваш, точно по тях и чувството изчезва яко дим. Никой не може да го обясни, на всички се е случвало.
Това е при единия. При другия обаче любовта продължава. И той си я иска. Не може без нея. Някои търсят утеха в чашата, други в нова връзка, на трети им потъват гемиите и излизат от релси, всеки се спасява поединично или просто не се спасява. Амигдалата изпраща своите импулси – застрашен си, побъркваш се от страх да си нелюбим, захвърлен като вчерашен вестник, ненужен като пясък в пустиня, не можеш да забравиш, не можеш да се динстанцираш, не можеш да мислиш. Кълбо от нерви и топка от страх. И потъваш в прегръдките на илюзорното подхранване на несъществуващи знаци.
Следиш през пет минути в месинджъра дали твоят бивш свети в зелено, тоест на линия е. Тичаш в профила му да видиш дали има нова публикация. Ако има, каквато и да е тя, почваш да търсиш под вола теле, тоест да търсиш нещо свързано с теб като доказателство, че има мегдан да се надаш на пак ще се прегърнем. Ако е споделил песен, която сте слушали заедно, о, това доказва, че още мисли за теб. Не ли? Бе не ми говори, Разуме, заспи и си гледай работата. Ама че разумът се опитва да надвика амигдалата, това не се брои.
Говорим си за...
С всяко най-дребничко и всъщност нищо незначещо нещо, ти си взимаш дозата дрогичка, която подтиска страховете ти. До следваща дозичка. Това с месинджър и профил е просто първият тъп пример. И най-невинният. Но дозичката трябва да се увеличава и увеличава и така до побъркване. Защото с илюзии не се живее. И със страха да се изправиш срещу проблема си, да го погледнеш в очите, да се хванеш сам за реверите и да се разтърсиш едно хубаво, да му кажеш че колкото и да ти е трудно и невъзможно, ще си кажем довиждане, моя любов… Трудно, но не невъзможно. И колкото по-бързо, толкова по-добре.
Нареви се едно хубаво, напий се, размести мебелите, смени си работата, каквото и да е, но да се измъкнеш сам за косите. Спри й дрогата на пустата амигдала, изживей си страха и го елиминирай. Възможно е. Всеки го е правил. Иначе наистина светът щеше да се затрие. И човек никога нямаше да се влюбва отново и отново. А без любов… Не става. Никак не става. Но без тежка зависимост е задължително.
Още от Маргарита Петкова:
- Обичам мъжете, които…
- Така и така ще се пренесеш вкъщи...
- Стълбата към небето е до шестия етаж
- Моите приятели не са твои приятели
- Скъпи мой предателю...
- Абе, ти за какъв се мислиш?!
