Михаела Петрова
Беше преди повече от 15 години. Точно беше станал модерен жанрът чиклит след успеха на филма по книгата „Дневникът на Бриджит Джоунс“. Паралелно излезе и сериалът „Сексът и градът“ и всички бяха заразени от новото женско говорене и писане. Страданието и философските въпроси в стила на Вирджиния Улф или по-лековатите истории за власт, интриги във висшето общество, богатство, красота в стил Джаки Колинс бяха пометени от новата вълна, в която модерната градска жена разказваше за оцеляването си в градската джунгла. Или за промените в стереотипите на флиртуването, съжителството, създаването на връзки в един свят, в който жените вече осмислят себе си по нов начин.
Тогава от едно българско издателство, ме поканиха да събера десетина жени, с които да изчетем около 100 заглавия от модерния чиклит на английски, за подберат 10 книги за издаване. Пояснявам, че в онези години, когато все още не подозирахме как технологичното ни бъдеще ще се настани във всеки един бизнес, книжният бизнес все още можеше да разчита на това читателите да си купуват книги. Без намесата на дигитален маркетинг. Та тогава имаше едни хора като мен, които си докарваха някой и друг лев отгоре като четяха книги предварително, аргументираха се писмено по определени критерии за качествата на книгите, стила на авторите и прочее и на база на тези писмени оценки някои от издателствата преценяваха коя книга от всички прочетени е подходяща за издаване. Подходяща и като качество, но и като потенциал да бъде продадена така, че да донесе печалба.
Жените, които събрах, не се познаваха помежду си, преди да ги поканя да участват в това модерно градско преживяване. Бяха все литературно грамотни, на възраст между 25-35, с много добро владеене на английски език и обща култура – определено над средната. Някои от тях дори се намръщиха, че ще посветят около пет месеца на четене на този по-нисък клас литература. Но с издателите ги събрахме накуп в един много симпатичен английски пъб и мисля, че специалитетите на заведението, поляти от виното и бирата, които изпихме тази първа вечер, изигра своята роля да изоставят за няколко месеца интелектуалните си претенции и да се позабавляват с новата вълна в женската литература. Събирахме се веднъж седмично в този пъб, за да предадем и разменим вече прочетеното и да вземем новите три книги. И тези работни срещи постепенно прерастнаха в много забавни вечери между жени, които при други обстоятелства може би нямаше да седнат на една маса и да си разкажат толкова истории.
Чиклитът, който четяхме, беше посредникът, който ни поощри и ние да се отворим една към друга. Нещо повече – трансформира живота на всяка една от участничките в това начинание.
Една от жените събра сили да изостави връзка, в която се е чувствала подценена и унижена. Друга доби увереност и по отношение на разговорния си английски, което ѝ помогна след година и нещо да се омъжи за много симпатичен американец, който за нейна радост беше влюбен в България, и сега си живеят тук. Трета пък взе твърдо решение да не остава в България заради тукашното си гадже, а да последва кариерата, която беше започнала в чужбина, но прекъснала заради него. Сега си има и кариерата, и чудесен брак, и три деца. Четвърта събра кураж да смени всички всички мебели, пердета, всяко съндъче с цветя или останало копче от бившата на настоящия си мъж. При всяка имаше някаква промяна. Аз добих увереност да започна собствената авторска рубрика „Секс в първо лице“, която стана основа на книгата ми „Секс, любов и други глаголи“.
Тогава някъде го схванах – в каквато информация и четива си потопен, щеш или не щеш, те ти влияят. Не задължително по еднакъв начин, но е неизбежно да се просмучат в теб, да ти дадат нова перспектива, за която досега си имал различно мнение или отношение.
Спомням си колко много се удивих, че по-интелектуалната литература, на която досега всички бяхме свикнали, сякаш ни беше привързала към нещо, което сега мога да си позволя да нарека „надменността на интелектуалното страдание“. За тези, които не са го изпитвали, трудно е да се обясни, но то е онова клише, че развиването на духа е по-важно от материално благосъстояние или грижата за някакви приятни женски неща и взаимоотношения, които ни правят щастливи, дори и временно – като купуването на великолепна рокля или обувки, които може да облечем и обуем не повече от три пъти в живота си.
Беше ми направило впечатление, че, макар героините в чиклит романите често да страдат не по-малко от Вирджиния Улф, не го правят така, че и на теб да ти се прииска да влезеш във водата и да се удавиш. Обожавам Вирджиния Улф, тя е литературен гигант и за времето си – истински философ, не само проникновен писател. Смятат я за основоположничка на феминизма, заради това, което чрез творчеството си тя доказва че няма мъжки и женски интелект. И това, което е направила за времето си е истински подвиг. На пионерите съдбата често е такава, но това не означава, че пишещите жени 100 години по-късно трябва да следват същия модел. Освободителят затова е освободител. Прави всичко по-леко за онези след него.
Вирджиния Улф - феминизмът, който не познаваше литературни граници >>>
И експериментът с чиклит книгите, за които ви разказвам, ни отвори очите именно за това. Не е нужно да страдаме или да преживяваме нещата както пионерите. Не е нужно да бъдеш разпънат на кръст като Христос, за да възкръснеш за нов живот. Въпреки това, приемем ли някого като кумир, като светла и голяма личност за човечеството, желанието за подражание се намества в нас като убеждения, които най-често са напълно излишни. И, както е видно, може да си циклим в тях много дълго време. Едно такова освобождение от цикльорски убеждения се случи тогава, докато разменяхме чиклит романи и похапвахме любимия специалитет със сос „1001 острова“.
Всяка от нас се потопи в духа на собственото ни време и успя да се разгърне. Разбра, че можеш да бъдеш и интелигентна, и изискваща щастие в личния си живот. Тези неща вече няма нужда да си противоречат. Могат да се допълват. И дори да те развиват.
Другото, което исках да разкажа с тази история, е, че освен критическите анализи по определени критерии, които предавахме за всяка книга, поставяхме оценки на романите по шестобалната система. И издателите избраха своите 10 заглавия, които да издадат сред книгите, на които ние пишехме тройки. Няма издадена книга-шестица. Спомням си, че малко се засегнах тогава. Интелектуално, разбира се. Но издателите казаха: "Ако издадем вашите шестици, ще фалираме, вие сте твърде претенциозни читатели. Вашите тройки са това, което ще се продава на масовата аудитория“.
Може да имате предвид тази малка тайна от кухнята на успешните издателства и някои от книгите с големи тиражи. Не казвам, че така правят всички, съвсем не. Има издатели, които толкова много държат на качеството на литературата, че често са на ръба на оцеляването. Но в случая го казвам, за да имате едно наум, когато избирате книги – големите тиражи обикновено са „тройките“. Това е, което ще се просмуче у вас и ще ви повлияе. Неизбежно е. Не казвам, че е лошо. Но все пак, в нашия частен случай, промените, които предприехме в животите си, се повлияха от „шестиците“, които дадохме. Не от „тройките“.
