Кога да сложа край? Вед-на-га!
Щом си задаваш този въпрос, това е най-правилният отговор.
Всички ние градим връзки. Да, да, градим е точното определение. Нищо, че обикновено ни удря като гръм любовта, ошашавя ни, хвърля ни в дълбокото на нечии очи, потъваме и не искаме да изплуваме.
Но без въздух не става и щем-не щем подаваме глава над шеметния водовъртеж, в който здраво сме вкопчили светли безумия, страсти и тела и вдишваме света наоколо. Той не винаги е ласкав, но това е в реда на нещата. Малцина са тези, които жаждат да живеят в сладникавата кашица на розови захаросани мечти.
От много сладко винаги накъртва и ти се приисква нещо с друг вкус – не непременно горчив, но някак по-разнообразен. А какво по-разнообразно от живота. С всичките му хапки и глътки. Не, не затъвам в кулинария.
Просто ми се ще да го обясня (и на себе си) по ежедневен начин. Защото любовта е ежедневие, дори когато всеки ден е празник.
Та да се върнем на градежа. Всяка любов си има дом в сърцето. Но телата трябва да обитават пространство, да го обзаведат, да го поддържат, да го доизкусуряват. А това коства усилия. Ако само се държиш за ръцете и гледаш омаяно звездите, как ще сътворяваш пространството, за да ти е уютно в него?
И ако само единият се заеме с тази трудоемка работа, а другият чака наготово нещата не стават. Не затъвам в дебрите на домакинските задължения. Кой ще измие чиниите и ще пусне прахосмукачката е само метафора. Вярно, че такива неща могат да се окажат препъни камъче за много връзки, ако те почиват на едното комфортно или не дотам съжителство.
Може да не живеете в една къща, и пак да имате проблеми с поддръжката. На чувствата си. Може просто да се окаже, че като мине първоначалната еуфория, вие изобщо, ама изобщо не сте си лика-прилика, защото просто не сте. Никой не е виновен. Едно е да се хвърлиш в морето, второ и трето е да си поиграеш сред вълните, осмо и девето – да можеш да плуваш, да стигнеш брега и там вече да продължиш да живееш.
Ихтиандър е просто фантастичен герой, при това обречен от самия си автор. Та само с гмуркане в морето на любовта не става. Когато човек се ражда, първата му работа е да крещи. Не от щастие, а от изгарящата болка в дробовете, които поемат нетипичната за него глътка въздух.
После вече свиква да диша. Да, чели сме го това, дето животът не се измерва по броя на вдишванията и издишванията, а по моментите, в които ти спира дъха, всички сме съгласни, надявам се. Но не затъвам във физиология. Тази крилата фраза е също метафора. Секнал ти дъхът, омекнали ти коленете, изхвръкнало ти сърцето, но после продължаваш да дишаш, да вървиш, сърцето ти изтласква равномерно, както е редно, т. е. животът продължава. Нали вече казах, че той понякога не е ласкав? Да не кажа – по-често не е.
Грапавинки в характерите, различен ритъм на емоциите, неравноделен такт на възгледите, всичко това в началото не се забелязва. Ние сами си затваряме очите пред тези предупредителни знаци. Любовта е сляпа. Щеш-не щеш един ден проглеждаш. С чисто нови очи. Е, тогава какво правим?! Мижим, за да запазим илюзията или отваряме още по-широко очи и подсъзнателно търсим грешките. Обикновено – не своите. А чужди да намериш – дал Господ.
Говорим си за...
И идва моментът, в който си задаваш въпроса кога да сложиш край на връзката. На който аз отговарям – веднага. Да, повтарям, връзка се гради. С компромиси, с отстъпки, с напасване на своя ритъм към другия, с желание. Най-вече с желание. Не зная обаче дали това е достатъчно. Ако е само от твоя страна. И дали си заслужава. Тръгнеш ли да живееш на едните компромиси и надежди, че човекът до теб ще се промени… Няма да се промени. Както и ти няма да се промениш. Разбира се всеки решава за себе си, личен избор. Съвети не помагат, защото в такива моменти никой не ги слуша. И аз не ги слушам.
Преди години гледах един филм, даже не му помня заглавието. Двама се влюбиха, много се обичаха, тя пътуваше всяка седмица в командировка и той всеки път я посрещаше на гарата с букет карамфили. Не, филмът не беше сладникава любовна боза. Един ден главният герой се появи на перона без букет. Бързал и не успял да купи или забравил, или просто не сметнал за необходимо, няма значение.
Помня момента, в който героинята поклати отрицателно глава, усмихна му се с лека горчивина и си тръгна сама. Дотук. Отворен финал. Нищо не разбирах тогава от отворени финали, защото след тях трябва да мислиш, не ти се поднасят на тепсийка изводите. Даже бях готова да споря колко неправа е, какво пък толкоз, един букет. Букетът, разбира се, беше метафора. Началото на края на връзката. Тогава, когато тя вече някак започва да се трансформира не за добро, когато се неглижира, когато си мислиш, че какво пък толкоз, лягаш удобно на вече изграденото и не надграждаш. Ама за любовта трябва да се воюва? За какво ти е пирова победа?
И за какъв дявол изобщо трябва да има победа в любовта – тя побеждава само, когато сте двойка и се борите рамо до рамо, а не единият да надмогне над другия, да го прекрои по свой образ и подобие или да го задържи на всяка цена.
Кога да сложиш край? Най-честно е – вед-на-га!
Щом се питаш кога.
