Кое идва първо - краят на любовта или разочарованието? Дали можеш да се разочароваш истински от човек, когото обичаш лудо, или спираш да го обичаш, защото си разочарован от него? Не знам за вас, но при мен сякаш е второто.
Нито една от връзките ми не е завършвала със скандали. Всяка една от тях е приключвала с тихо разочарование. Казват, че не можеш да се разочароваш, ако нямаш очаквания. А как да живееш без очаквания, след като, ако сме имали семейство, в което мама и татко се обичат, ние очакваме нашите връзки също да са такива. Ако сме имали семейство, в което мама и татко са били разделени, тогава очакваш ти да постигнеш нещо повече. Но при всички положения, от малък четеш приказки и очакваш щастлив край. Ако не си чел приказки като малък, по-късно четеш Шекспир, при когото любовта е по-силна и от смъртта. Ако не четеш Шекспир, слушаш музика, в която се пее за (о,изненада!) любов.
Казват да нямаш очаквания в любовта, за да не се разочароваш, но как да нямаш очаквания, като цял живот си програмиран така? Дори вече втора година работа с психолог не може да ме отърси от очакванията в любовта и не мисля, че цели това, защото не е ли най-здравословното нещо да знаем какво искаме? По думите на Ошо: „Очакванията са причина за разочарование, но ако живеем без тях, животът ни ще стане безсмислен.“
Иначе каква любов ще си отгледаме? Защото любовта си я отглеждаме и ако ние нямаме очаквания каква искаме да си я направим, какво ще излезе? Ако започнем да готвим и нямаме представа дали искаме да сготвим чийзкейк или телешко варено, какво ще се получи? Може би всъщност ни разочарова нашата неспособност да си направим любовта перфектна. Да очакваме любов е прекрасно, но не и да искаме от нея невъзможното. Не осъзнаваме, че когато сме се влюбили, вече е било съвършено. Опитваме да се доусъвършенстваме перфектната любов. Какъв оксиморон - несъвършена любов. Да, има други далеч по-несъвършени неща като привързаност, навик, рутина, които обаче не можем да превърнем в повече, колкото и да опитваме. Перфектният навик винаги ще е по-малко от несъвършената съвършена любов.
В книгата "Кари Сото се завръща" бащата казва на дъщеря си "Ти си съвършена дори в несъвършенствата си". Истинската любов притежава силата да обича дори несъвършенството. Кога този, когото сме обичали, е спрял да бъде перфектен? Психолозите сигурно ще кажат, че за очакванията в любовта ключът е в баланса - да знаем какво искаме, да сме готови да работим за това, но също така да сме готови да приемем реалността, когато тя не съвпада с нашите представи.
И така си простих, че имам очаквания и подхождам по -"балансирано". Вече се опитвам да подходя по друг начин: когато съм разочарована от друг, винаги се питам дали не съм разочарована от себе си. От избора си на човек, който ме е наранил, от това дали страдам от самото действие или от моите представи какво е лъжа, какво е измама, кое е правилно и неправилно. Мога да избера дали да ги забравя или да ги затвърдя - че има неща, които се прощават и такива, които не могат да се преодолеят.
Давала ли съм достатъчно свобода, била ли съм тази, която съм искала да бъда, давала ли съм толкова, колкото изисквам, дали не съм се предала първа? Защото когато емоционално изоставим човека до себе си, обикновено е след като вече емоционално сме изоставили себе си. И винаги стигам дотам да погледна в моята градинка. Волтер в "Кандид" казва, че всеки трябва да обработва своята градина. Е, когато нещата се прецакат, аз все тръгвам да оправям чуждите. Обаче нямам нито нужните знания за всички растения в нея, нито нужните сечива. И когато винаги ходиш да оправяш градините на другите (и апропо, любовта им), автоматично се поставяш в позицията на вечно разочарован.
Преди да се втурваме да спасяваме всички, защото знаем как трябва да обичат, може би е нужно да помогнем на себе си.
Защото все пак сме съвършени - в несъвършените си очаквания, в несъвършените опити да се избавим от тях, в несъвършените си подвизи да "поправим" любовта. В несъвършения начин да се разочароваме и несъвършения начин да прощаваме. В несъвършената си нужда винаги да продължаваме да обичаме.