Код 2021: Несигурност. И това е любов

10.02.2021 11:30

- Нали знаеш, когато се влюбиш, влизаш в състояние на несигурност..., беше ми казал веднъж един йога мастер. Същият, с когото толкова се забавлявах, че взех да го записвам и така написах втората си книга.

- ... и като влезеш в състояние на несигурност, изведнъж светът става друг. Това, което довчера ти е било стабилна основа, е разколебано. Започваш да искаш промяна, дори и да не знаеш точно каква. Но ето това е, усещането за любов ти дава сила да погледнеш в неизвестни посоки без да те е страх.

- Пак ме е страх, ама не ми пука... – така му бях отговорила тогава, а той много се смя.

- Това е, ти го хвана – може и да те е страх, по навик, ама не ти пука.

Много време мина оттогава. И истината е, че съм от този тип хора, които дори да изглеждат глупаци в очите на другите, не ми пука от несигурността. Дори когато усещам и страха си. При това много преди да отида да се забавлявам с йогата на Пракаш.

Бях детето, което си тръгна от урок по математика, защото не му се занимаваше с тази мъка, нищо че било важно да влезе в езикова гимназия. Върнаха ме насила. Не влязох в езикова гимназия. Тази една стабилна основа на бъдещето си изтървах. Но не ми пукаше. Единственото, което не разбирах, е защо тези хора искат да ме мъчат с нещо, което не е мое.

Още от Авторите

Бях служителят, редакторът, пиарът, шефът на отдел (... каквото и да бе дошло в живота ми от серията „сигурна работа“), който си тръгваше, когато от нещо му дойдеше байгън, а не защото си е намерил по-добро и стабилно работно място. Тръгвах си ей така, без нищо и усещах дъха на свободата в себе си. Хващаше ме страх, разбира се, но вдишвах свободата и не ми пукаше, че танцувам опасен, от практична гледна точка, но вълнуващ танц с несигурността.

Бях жената, която забременя, докато ѝ фалираше книжарницата, покрай онази рязка инфлация от 1996-та преди въвеждане на валутния борд. Нямах никаква сигурност какво ще правя по време на бременността и след като родя. Но знаех, че всичко ще е наред. Доверих се на нещо, което няма име, независимо че хората го наричат интуция. Доверих се, че всичко се случва по най-добрия начин за мен и детето ми.

Единственото досадно нещо беше да отговарям на въпроси от типа: „Ти какво ще правиш сега?“ Хитрувах. Знаех, че за да има мир, трябва да давам отговори, които създават илюзия, че знам какво ще правя и имам идея как да постигна сигурност. Разбира се, не я постигах, защото това си беше осъзнато измъкване от моя страна. Но за сметка на това ме увлякоха всички съвсем нови неща, които тогава бяха на дневен ред.

Бях жената, която си тръгна от не една и две сигурни връзки. Нали се сещате, от този тип, дето знаеш, че момчето е добро, ще има покрив над главата, няколко покрива даже, и съответните аксесоари – коли, ваканции, дрешки, ала-бала, да не го мислиш бюджета за насъщния лукс, един вид.

Обаче никъде не намирах тази любов и страст за живот, които ми предлагаше несигурността.

Нямаше да ви занимавам с всички тези мои твърде интимни работи, ако не бях забелязала, че сега, покрай това усядане по домовете, работене от вкъщи и социалната дистанция, разни приятели започнаха да се усещат уморени от притеснението за постигане на сигурност. И някак леко, малко плахо наистина, но все пак осезаемо, започва да не им пука.

Примерно, връщат се на работа. Чакали са го този момент, за да се раздвижат малко, приятелите си да срещнат, да се сдърпат с колегата, да се успокоят от стабилността на рутината отпреди социалната изолация. И нещо не им се получава. Някак не им е по същия начин комфортно. Започнали са да осъзнават, че дори да имат сигурност, това нещо, дето го правят, хич не им е на сърце.

Започват да осъзнават, че по-скоро им харесва да избягат малко от вкъщи – да си облекат дрехите, да си покажат маникюра, прическата, да не слушат шума на пералнята и урока по физика на детето, докато си попълват екселските таблици, отколкото самия факт, че имат сигурна работа, сигурен дом и прочее.

Това, което по своеобразен начин заедно изживяхме през изминалата година, е нещо, за което си казват: „справихме се“. Някак се справихме, независимо от ежедневната несигурност. Въпреки ограниченията, започнаха да усещат и свободата от нещо, което онзи йога мастер от началото на текста, наричаше „куките“, за които се държим.

От моя опит, мога да кажа няколко неща. Първо, да се отпуснеш в несигурността, наистина е като да се довериш на любовта, която току-що си усетил и не знаеш накъде ще те отведе. Но нали е любов, вярваш ѝ, просто защото така го усещаш.

Второ, животът става по-вкусен, защото извън рутината, всяко нещо става вълнуващо. Отваряш се по-лесно към нови възможности. Виждаш ги. Не се усещаш притиснат до стената от всяко „трябва“ на ангажиментите, поети към сигурността.

Говорим си за...

Мога да преброя още много неща. От съвсем практичната страна, помага да забележим неща, на които не бихме обърнали внимание, ако денят е стриктно разграфен. Забелязала съм също, че кредитната ми карта много по-често е на червено, когато съм имала стабилна работа. Харчех си я, защото бях спокойна, че ще се напълни. Като не знаеш откъде ще се напълни, просто я прибираш в скришното чекмедже и тя не съществува. Може да звучи парадоксално, но е факт. По-рядко съм „на червено“, когато танцувам с несигурността. Харчиш за това, което наистина ти е нужно в този конкретен момент.

Несигурността не е приятел на планирането, но е чудесен приятел на спонтанността.

И най-важното – поне за мен. Укрепва интуицията. Доверието в собственото себеусещане. А като тази любов, няма друга на света.

Честит Трифон Зарезан, Свети Валентин и благословията на доверието в несигурността. Тя вече променя света ни. Дори и фондовите борси го усетиха.