Михаела Петрова
Доверието – това е основното нещо, чиито ледове здраво се пропукаха през изминалата 2020, когато на колективно ниво изживяхме така наречената „пандемия“. Вирусът не се оказа само здравословен проблем – заразени бяха абсолютно всички сфери на дейност, които бяхме свикнали да приемаме за нормални и относително стабилни.
Дори и хората, които преди това негодуваха срещу онова „колело на хамстера“, в което се впримчваме по инерция на колективното нормално – пет дни на работа, два почивка, някой и друг фитнес, йога, пътуване, флирт, клуб за танци, курс за себепознание, ала-бала, няма значение какво. Така или иначе, колелото на хамстера беше твъде устойчив фундамент. А онези извън него – или с илюзията, че са извън него – малко странни птици. И изведнъж, то взе че спря. Или поне забуксува здраво. Извади всички от парадигмата на познатото.
Много бързо се оказа, че глобалното затопляне започна да разтапя и ледовете, върху които досега бяха строени устоите на колективното доверие – здравеопазване, образование, правителства, работодатели – в крайна сметка, те са зависими от цялата макроикономика. Но най-важното – изправихме се пред голата истина, че не можем да имаме доверие помежду си. Че ще се пазим един друг от заразата. И при това не от безотговорност, а защото имаме различни възприятия за нея. Дори в едно и също семейство се появяваха доста разногласия.
Винаги ми е било забавно как започва и как завършва една интимна връзка. Започва с „Имам ти доверие“, завършва с „изгуби ми доверието“. Дори и работните екипи се събират на този принцип. И се разпадат, когато по някаква причина доверието се пропука. А то се пропуква лесно. Не защото хората са лоши и не могат да спазват обещания. Съвсем не. Така изглежда на повърхността. Истинската причина е, че имаме различни възприятия на реалността. В даден момент и за определени неща и интереси, може да имаме допирни точки, но в други отношения – може да се разминаваме драстично.
И когато поживееш малко с някого, сродните възприятия и интереси, могат да останат константа. Но да се появят разминавания по отношение на много неща, които в началото няма как да се знаят, защото се разгръщат с времето и дори чрез битовизмите на ежедневието. Представяте ли си здрава и стабилна връзка между учен-изследовател на човешкия ген, за когото точно сега е настъпило златното време да увенчае дългогодишните си изследвания и заклет анти-ваксър, убеден в някоя конспиративна теория и в това, че земята е плоска? Дори някога тези хора да са били влюбени и години наред да са имали доверие един на друг, че никой не изневерява, че хладилникът ще бъде пълен и ще си отгледат здрави и добри дечица, през 2020 доверието помежду им със сигурност ще девалвира.
Впрочем, познавам подобна двойка. Той вече е убеден, че през цялото време тя е била скрит илюминат и го е държала нарочно в хипноза. Да, разведоха се. Точно както се пееше в един от химните на младата ни демокрация от 90-те – „Развод ми дай“... „вземи панелката, трабанта, но въздуха ми остави“. Демокрацията и капитализацията обаче напредна. И новите развеждащи се поради разбито доверие, често се плесват по челото, че нямат предбрачен договор, който да регламентира кой какви права и задължения има след раздялата.
Беше още миналия век, в зората на женските списания, когато правих текст за предварителните брачни договори. Помня, че в редакцията ме разкъсаха – как така ще настояваш за предбрачен договор, преди да се омъжиш? Това означава, че не му вярваш. Кой ще се ожени за теб, ако от самото начало знае, че му нямаш доверие? Юристката, която интервюирах тогава сподели, че тези договори са изключителна рядкост в България, а са много необходими, защото на финала винаги е много грозна картинка. Обясни също така, че те са въпрос на зрялост. Дори дадохме за пример предбрачният договор на Катрин Зета Джоунс и Майкъл Дъглас. Но независимо от това, у нас все още витае свян да се сключват.
Когато работех като продуцент в НДК, постоянно се изумявах колко интелигентни хора казват: „Договорът е една формалност, дай с теб да се разберем какво правим“. Но това беше институция, в която няма как една продукция да се крепи на „дадена дума“. И дори на мен ми се наложи да науча колко важна основа за доверието, че една работа ще бъде свършена, е договорът. Не защото хората искат да са измамници, а защото когато са съсредоточени в онова, което смятат за основно, съвсем естествено забравят детайлите, свързани с механизма, по който то може да се случи. И именно там доверието се пропуква. Или както е казано в „Добри поличби“ на Тери Пратчет и Нийл Геймън: „Повечето възходи и падения на човешката цивилизация не са се случили защото хората са по същество добри или лоши, а защото са хора, по същество хора“. И като един виден хуманист, бих добавила, че част от свободната им воля е да имат различни възприятия на реалността.
В този контекст – доверието, през 2020 се случиха две важни неща. Създаде се много революционна ваксина, в резултат на дългогодишни опити на науката да запълни една голяма терапевтична празнина. РНК технологиите се разработват близо 12 години от десетки научни колективи за различни терапии и определено има надежда да се ускори въвеждането им и при други заболявания и най-вече противоракови терапии. В глобален план, ваксинирането (незавизимо от това кой е против и кой не), ще се яви гарант на доверието – отново да се събираме, да пътуваме, да работим, да общуваме, да се прегръщаме.
От 12 години се разработва и блокчейн технологията – тя e родена по време на рецесията от 2008, когато спадна доверието в начинът, по който Централните банки и правителствата менажират икономическия свят. И идва, за да запълни голямата празнина на доверието в бизнеса, разплащанията и намаляване на необходимостта от огромното количество посредници – гаранти на доверието. Това е технологията, която стои зад създаването на криптовалутите. И независимо, че на този ранен етап, се приемат като спекула, те всъщност са само първия фундамент, върху който се развиват възможностите на самата блокчейн технология. Не е случайно, че това е една от сферите, която имаше небивал разцвет през 2020. Абсолютно съм убедена, че 20-те години на ХХI век, в които официално влязохме, ще са времето, когато почти всичко познато като „интернет на нещата“ ще премине на блокчейн платформи. Това, което най-много ме радва са възможностите, които тази технология ще предостави за развитие на интелектуалната собственост.
2020 беше годината, в която „кодовете на доверието“ бяха разписани. Учените се довериха на естествената природа на РНК да бъде вестител, който предизвиква много силен клетъчен отговор; новото поколение икономисти и технократи, се довери на нов тип кодиране на информация и създаде т.нар. smart contracts, при които всеки детайл от един договор се записва в отделен блок и се свързва с верига с другите части, така че никаква част от информацията да не може да бъде манипулирана. Има достатъчно презентации в TEDx. Ценно е да се образоваме за това, което ще стане естествена част от ежедневието ни, както сега са социалните мрежи.
А как ще се жените, и дали въобще ще го правите, в крайна сметка ще остане още дълго в полето на свободната воля. Най-добре е да се прави със сърце, разбира се.
