Пандемията от коронавирус се отдръпва, а любимите ни начини да прекарваме време с близките ни хора се завръщат. В това число е и ходенето на кино. Салоните отново са отворени за посетители и в следващите седмици репертоарът им ще се увеличи постепенно до степен, в която може би дори ще ни е трудно да избираме само по един филм за гледане на седмица.
При все, че засега изборът все още е ограничен, дори в момента в кината се прожектира заглавие, което лесно бих препоръчал на читателите за гледане, докато очакваме други големи премиери. Става дума за „Сянката на шпионина“ с Бенедикт Къмбърбач. Лентата превъзхожда почти всички други филми по салоните в момента със своята безупречна, реалистична атмосфера и актьорски представяния.
Шпионският жанр е толкова експлоатиран в киното, че в наши дни дори пародиите на такъв тип филми си имат пародии. Но повечето подобни заглавия могат да се разпределят в две основни направления: тип „Йън Флеминг“, филми с много екзотика, динамика и фантазия, и тип „Джон льо Каре“, ленти с реалистични сюжети, малко екшън и повече съспенс.
„Сянката на шпионина“ определено се числи към второто жанрово направление. В него няма да видите зрелищни експлозии, преследвания или юмручни схватки; мъжете не са изваяни физически екземпляри, а дрехите на жените остават по телата им. Но това не означава, че хората зад лентата не са проявили нужната доза майсторство в реализацията на проекта.
Да, режисьорът Доминик Кук не е разполагал с бюджета, за да дирижира пред камерата си катастрофи с коли; но пресъздава клаустрофобичната атмосфера на Студената война с всички изразни средства на езика на киното. Разговорите в малки и задимени стаи, близките планове на умело престорени или потръпващи, нервни физиономии и сцените в московската опера с осветление с подчертан символизъм ни показват режисьор, който очевидно знае каква е целта му и как да я постигне.
Сценаристът Том О‘Конър пък се възползва от възможността да направи въздействаща интерпретация на реални събития, истината зад които и до днес не е напълно изяснена. Сюжетът се концентрира около премеждията на Гревил Уин, търговец, който е вербуван от британското разузнаване заради честите си пътувания в източна Европа в разгара на Студената война, за да пренася информация към западния свят от съветски дезертьор, полковник Олег Пенковски.
Говорим си за...
Както се вижда и в самия филм, Уин е бил многословен и находчив мъж, заради което не е изненадващо, че в писането на мемоарите си е проявил известна доза творчество и е доукрасил спомените си от въпросния период. Това на свой ред дава известна творческа свобода и на сценарист, наел се с адаптацията на този сюжет – макар че основата му все пак почива на безспорни исторически истини.
Сценарият се разгръща елегантно, деликатно, почти неусетно. Интригата бързо прихваща зрителя и увеличава градуса на напрежението постепенно. Но кулминацията не е толкова експлозивна, колкото бихме очаквали в друг шпионски филм. Събитията преди края се развиват рязко, категорично, без допълнителни дози драматизъм – тоест, точно както биха се случили и в действителност.
Развръзката, последваща кулминацията, е тази, която носи повече емоционално заредени сцени. В тях закономерно критическият акцент е върху талантите на актьорите пред камерата, но представянията им далеч не могат да бъдат ограничени до тези конкретни екранни минути. Всеки от тях е в безупречен контрол над себе си през цялото време и допринася за въздействащата, реалистична атмосфера.
В амплоато на дърдорещ, уверен търговец, който е принуден да се превърне в шпионин, Бенедикт Къмбърбач е безпогрешен и показва своя страна, която не сме виждали от известно време. През последните години от кариерата си британската суперзвезда играе основно доминиращи главни герои като Шерлок Холмс, Стивън Стрейндж или Томас Едисън. Ролята на Гревил Уин изисква от него друг тип екранно присъствие, което той пресъздава с готовност.
Жените във филма, изиграни от Рейчъл Броснан и Джеси Бъкли, са котвите, които го държат приземен в реалността. Бъкли играе съпругата на Гревил Уин, която дълго време остава в неведение относно действията на мъжа си. Взаимоотношенията им приближават главния герой до зрителя със своята тривиалност и всекидневно усещане. Героинята на Броснан, бидейки агент на ЦРУ, пък е катализатор за развитието на сюжета, решителна и разсъдлива.
Но най-доброто актьорско представяне във филма е дело на Мераб Нинидзе, грузински актьор, който изиграва дезертьора Олег Пенковски. На пръв поглед стоическото му представяне придобива изключителни измерения в контекста на прогресиращото действие. Бушуващите емоции, скрити зад фасадата му, почти не избликват, но са видими през очите на страхотния актьор.
Освен всичко останало, ролята на полковник Пенковски изисква от Нинидзе да говори както на отличен английски, така и на книжовен руски език. Това е друг елемент от огромна важност за възпроизвеждането на автентичната атмосфера във филма: съветските персонажи говорят именно на руски, а не на английски със смехотворен руски акцент.
Всички тези елементи правят „Сянката на шпионина“ класически филм от своя жанр, лента, която може да раздвижи очите, сърцата и умовете на зрителите си. Скоро новите, по-бляскави попълнения към репертоара на кината ще изместят фокуса от нея, тъй че сега е моментът да се върнете в салона след дълго отсъствие и да гледате един шпионски филм по действителен случай, направен за мислещи хора.
Прочетете още от Георги Петров:
- Люк Еванс – филмовият Аполон от Уелс, който е влюбен в киното
- Филмите от жени и за жени на тазгодишните награди „Оскар“
- Мъдростта на една легенда на 85: За сър Майкъл Кейн и неговата автобиография
- За обичта на един баща към покойната му дъщеря...
- Edna истинска звезда на 38: Емили Блънт, най-талантливата актриса на своето поколение
