Любовта се е превърнала в делник, навик, досада, колкото и съчки да хвърляш в огъня й, той вече е затихващ. Истинското чувство не се описва с думи. Слаби са.
А любовта е само за силните. За тези, дето не хвърлят думи на вятъра.
Ама как, ще кажете, как да се лишим от всичките онези мили думички, дето си ги шепнем насаме, дето си ги крещим през смях или през плач, дето си ги споделяме очи в очи или по телефона? Не говоря за тях. Не можем да седим като пукали, думите са измислени, за да се изричат и да изразяват чувствата ни, впечатленията, несъгласията, всичко. Затова сме дарени с говор. Втора сигнална система. Мислим и изказваме.
За друго иде реч и то си е само мое. Всички сме слушали култовата песен на Далида и Ален Делон „Paroles, paroles…“ Тя пее красиво, а той й говори още по-красиво колко е хубава, моли я, заклева я в името на всичко наоколо, но това са само думи, думи, думи, които вятърът отнася. Думи, които всеки би могъл да казва на всекиго в определен момент. Защото лексиконът е един и същ. Днес казвам на теб „обичам те“, утре ще престана да те обичам и ще трябва да ги кажа на следващия, а ти на следващата. Защото ще изпитваме същото чувство. Е, не съвсем същото, любовта винаги е различна, и слава Богу.
Ние сме индивидуалности, човек с човека не се повтаря, чувство с чувство не се повтаря, миг с миг не се повтаря. Как да кажа „обичам те“ на всеки, към когото го изпитвам, без това да ме върне към предишните обекти? И да се промъкне сянката на вчерашното между днешното и утрешното. Ами не искам сенки. Евтинко е да казваш „обичам те“, както го казваш, милвайки домашното си котенце. Един поглед, един жест, една прегръдка, едно докосване на пръстите, една томителна въздишка казват много повече от две думи, които са просто две думи.
Някой от големите беше казал, че малките беди са бъбриви, голямата скръб е безмълвна. И с любовта е същото.
Малките са многословни и обяснителни, обичкам те, цункам те, не мога без теб, ще умра, ако те няма, ще умреш дръжки, то ако така се умираше, да сме до един живите мъртви, тъй де.
Да, в момента така мислиш, няма лошо. В следващия си викаш абе аз с кой акъл плещих глупост след глупост баш на тоя? С твоя акъл. Тогава. Сега си на друг акъл. И с друго сърце, което вече не тупа-лупа като полудяло само при мисълта за „тоя“.
Казват, че има хора, които преживяват цял живот в една-единствена любов. Не опонирам. Може да има. Може да има еднорози, феи, Дядо Коледа, зелени човечета, Дъглас Макклауд, полтъргайста Кики и какво ли не още. Без да изместваме темата обаче. Наистина ли не ви е правило впечатление, че много лесно казваме какво ли не, в това число и тези две думички „обичам те“? Ей тъй, все са ни на устата. И все тъй после ги забравяме.
А сърцето не хвърля думи на вятъра, то си има собствен език – безгласен. Кажеш ли на глас туптенето му, значи вече то се е успокоило. Любовта не е същата. Оделничава се. Отдалечава се. За делничните неща се говори лесно и много. Градската бърборилня. Вътре в себе си те обичам и ако не го усещаш, значи няма смисъл да ти го казвам. Кажа ли ти го с думи – значи вече не си единствения на света. Като всички си. Дано го разбереш, преди да съм проговорила.
