Михаела Петрова
- Ако искаш мога да ти дам чадъра си – казва приятел от ученическите години. Засекли сме се на едно опело. Седим пред църквата, говорим си с други приятели, с които не сме се виждали отдавна, дъждът не дава признаци, че скоро ще спре.
- О, чудесно. Благодаря ти – отвръщам.
- Ама, ти сериозно ли помисли, че ще ти дам чадъра си? А аз как ще се прибера? Българин съм все пак.
Всички се смеем.
- Гледай ти, каква буквалистка съм. Въобще не ми хрумна ти как ще се прибереш.
- Не си буквалистка, а егоистка. Ей, с тези права на жените, човек вече да не посмее да бъде любезен.
- Хайде сега, ти предложи, а аз се оказах егоистка! Това ако не е мачизъм, здраве му кажи.
Така си се шегуваме на тема социални роли, за да сме в крак с времето, но той все пак се почувства длъжен да ми обясни:
- Виж сега, когато един български мъж е любезен с българска жена, тя трябва сама да се досети, че каквото и да й предложи, първо на него трябва да му е удобно. Българската жена ще каже: О, не, не, благодаря, ти ще се измокриш.“. И после ще си мисли: „Гледай какъв благороден човек, предложи ми чадъра си, но как така, сега заради мен момчето да настине“. И ще го запомни като един изискан и любезен мъж. Ти направо ми срина имиджа на джентълмен.
Интересна концепция и в голяма степен вярна. Сетих се за разни случаи, в които съм гледала да улесня мъжете, напълно пренебрегвайки базовия етикет на поведение. Например, когато трябва да ме вземат с кола: „Не, няма нужда да влизаш в моята улица, аз ще изляза, където ти е удобно“. „Не вдигай толкова тежко, да не се сецнеш, дай да го хвана от едната страна“ – с моите 50 кила помощта при повдигането на тежки предмети не е нещо феноменално, но като се замисля, само един-двама са ми казвали: „Ти не пипай, ако обичаш“. Само един случай си спомням, в който мъж си свали якето, когато времето рязко обърна на кучи студ със суграшица и се измокри до кости, докато ме изпрати. Въобще, има истина в това, че българките пазят мъжете да не им стане нещо.
Вярно е и че много употребяваме репликата „Аз ще се оправя“, „Остави на мен“, а на любезно предложение като това с чадъра, предвидимия отговор е: „Не, не, а ти как ще се прибереш?“. Женската реакция трябва да кореспондира със загриженост за мъжа. Такъв е етикетът по нашите ширини.
Но като помислих още малко, се сетих, че това е майчинска реакция, не на жена, която приема, че мъжете са пораснали същества и могат да носят отговорност за онова, което предлагат, обещават или се предполага, че могат по-добре от нея. И вероятно е производна от това, че българките са възпитани да си отглеждат мъжете като деца. Иначе не знаят много какво да ги правят тези взаимоотношения. Затова щом се омъжат, започват да се държат като осиновителки. Фокусират се върху това да е нахранен, изпран и да му е осигурен комфорт, когато гледа телевизия, да му се пази тишина, когато спи или работи нещо. Да се съобразяват, че може евентуално да свърши някаква полезна работа в дома, ако не е уморен. И да дуднат, когато не е свършена. А то, дудненето е защото той е казал: „Ще го направя утре, но ме подсети, защото ще забравя“. И тя, жената го подсеща, докато на шестия месец, той не стигне прага на изнервяне и не каже: „Стига си дуднала, ето, правя го“.
Говорим си за...
Е, възпитават го също така – да не си хвърля чорапите на топка под леглото, да не оставя мократа хавлия на кревата, да не изстисква пастата за зъби по средата на тубата, да не я оставя отворена, да не се бърше от пердето и покривката. Но чак до проявите на кавалерство обикновено не се стига.
Не знам как стоят нещата при младото поколение, но поне ние сме отгледани в семейства, в които майките ни са се държали точно така с бащите. С този пример разполагам. Ако трябва да съм честна докрай, и аз не съм възпитала сина си в кавалерство.Като повечето български майки с едно синче, си го обгрижвах. А когато решавах да го образовам в правилата на етикета, баба му разваляше дисциплината. Научих го само да носи тежките торби. Но например, когато си вървим по улицата и яде нещо – сандвич, шоколадче, бонбонки, щом приключи, ми подаваше празната опаковка, вместо да се огледа за кошче и да я изхвърли сам. Правех забележки, но все тая. Нямаше голям прогрес. Освен едно разсеяно: „А, да, извинявай“. Надявам се, че докато следва далеч от подвижното си кошче за боклук, ще забрави този навик.
Не съм сигурна дали въобще би му хрумнало да предложи чадъра си на момиче, но това няма как да се провери в практиката, защото той никога не носи чадър. Ходи си под дъжда и се прибира като мокра кокошка. По-вероятен е обратният сценарий. Тя да му предложи чадър, а той да отвърне като една истинска българска майка: „Не, не, няма нужда. Аз ще се оправя“. Какво да се прави, с този пример разполага.
Въобще, голямо мазало настъпи с тези „социални роли“, които до скоро наричахме „еманципация“. Но поне едно е ясно – какъвто и да бъде полът на детето, кавалерството е отменено като прекалено старомодно, снобско и създаващо куп неудобства. Особено в епохата на поредния криворазбран и кривоприлаган духовен постулат, че „любовта към себе си“ трябва да е на първо място. Това няма нищо общо с егоизма, но още не е ясно.
В момента, в който изпиташ любов към себе си, тя мигновено се разгръща в емпатия. И ето какво може да се случи, съвсем практично – дъждът за малко да спре. Колкото да се придвижиш, без да се намокриш. И не само ти, а всички останали. За разкош, може и някой слънчев лъч да се провре и да ти намигне.
Не се шегувам. Точно това направих. Да не мислите, че ще се измокря или ще тръгна да се моля на някой кавалер с чадър да се отклони от пътя си, за да ме изпрати до спирката. Напротив, като една истинска българска майка, се погрижих и за всички мъже, дошли без чадър.
Още от Михаела Петрова:
- Не съм вярвала, че ще живея в свят, в който вече не общуваме помежду си
- Къде ми е проблемът с „джендъра“
- Няма начин да предозирате с благодарността
- А ти в кой свят живееш?
- Червеното, романтиката, традициите, пазителките на „огъня“ в дома: няколко магии с общ корен
- Малко невинно упражнение по пречистване: или пренаписването на деня като женски начин за връзка с интуицията
