Какъвто и да е въпросът, любовта е отговорът. Дали?

Имам късмета детството ми да премине насред социалния феномен, наречен от моето поколение “софийския двор”. Сигурно е имало аналог и в кварталните междублокови пространства, в градчетата, в селата, но в центъра на София това бяха редки места от обединените вътрешни дворове на кооперациите, които сепарираха различни по характер кътчета. Знаете как е - сборна формация от деца на различни възрасти. Понякога учат в едно и също училище, друг път - не. Някои ходят през лятото на село, други - скучаят в София. С някои развивахме по-близки и топли приятелства, с други - съвсем не. Дори понякога враждувахме скрито и се радвахме, когато сме в различни отбори на разни състезателни игри.

Но когато се биехме със съседния двор за една люлка-лодка, вражди и симпатии отпадаха и само победата за спечелване на люлката беше важна. В моя случай, нашият двор беше агресора. Люлката беше тяхна. И затова, дори когато ние я спечелехме в битка, те си я примъкваха обратно. А ние се биехме с тях отново само защото не са зачели правото ни на победител.

Още от Авторите

Още по-интересно беше, че те не ни гонеха, когато ходехме в техния двор, за да се люлеем на люлката. Можехме когато си поискаме да отидем и да се клатим нагоре-надолу. Нямам никакъв спомен защо беше толкова голяма кауза да я местим в нашия. Техният двор беше по-малък и с по-малко деца. Затова лесно я печелехме. И много се вбесявахме, когато не са зачели правото ни на победител.

Знам, че повторих причината за нашия нестихващ завоевателен дух. Ще я потретя - някой не зачита правото ти на победител за нещо, което си е негово и ти си му го взел, защото си го преборил със сила. И той има наглостта да не зачита това. Яяяя, бой отново, да видят, кой кой е.

Ние сме били деца с различно възпитание, но в повечето случаи родителите ни се караха, когато подемем тази битка. Връщахме се ожулени, с рани, кръв - защото се биехме много истински, с камъни, пръчки, не с фунийки. Случваше се и да ни наказват да не играем на двора, докато военните настроения не отминат. Питаха ни: “Не можете ли мирно да ходите до другия двор?” И ние не знаехме какво да отговорим, освен че това е един вид “политиката” на двора. Спомням си, че все ме питаха: “А ако кажат хайде да се самоубием, ти ще се самоубиеш ли?”. Казвах “Не”. Обаче, как да ви кажа, дълбоко в себе си не бях сигурна. Особено като знаех по какви огради се катерехме, от какви опасни места скачахме. Всички бяха опасни за живота.

Дворът е като една държава и ти ходиш на война, защото това е “политиката” на двора. Можеш да имаш спокойни, дипломатични и взаимоизгодни отношения със съседния двор, обаче тарторите на двора имат своя политика. И ти ако кажеш, хора, тъпо е, автоматично ставаш предател или дезертьор. Дори не е нужно да те наказва някой вкъщи - ставаш нежелан сред “дворното общество”. Затова, или участваш в битката с всички, или евентуално се скътаваш с някое “Трябва да ходим до баба ми”. Но се скътаваш най-вече, за да не ти се карат вкъщи. Знаеш, че това, което правите, не е честно, нито е справедливо. Обаче знаеш и че това е твоята група. С която изживяваш и много други, миролюбиви и красиви неща.

По време на мирните ни игри, строяхме къщи от картони, създавахме цели нови серии от сериалите, които тогава гледахме по телевизията. Изследвахме чужди планети, понеже бяхме от поколението на “Седморката на Блейк”. Всички имахме гривни от типа: “Джена, телепортирай ме”. Разигравахме императорски и дворцови интриги от “Аз, Клавдий” и други исторически саги. Играехме на филми и асоциации - малките научаваха много нови, чисто културни неща от големите. Е, и доста некултурни, разбира се. Като в библиотека, срещу подпис, си разменяхме списание “Паралели”, защото малко хора успяваха да имат абонамент. През повечето време имахме общност, която градеше. Но за тази пуста люлка-лодка, превключвахме рязко в модела на агресора и си го проигравахме докрай.

Прекалено рано беше да знам, че не е нужно да си лош или войнствен човек по природа, за да встъпиш в модел, който може да не е съвсем естествен за теб. И че встъпиш ли в един модел, той просто се проиграва докрай. Някъде в общото поле на всяка една група съществува навика на проявление на някакъв модел-инат и се предава като ДНК - от поколение на поколение към обществата. И не е случайно, че до ден днешен, почти всяка общност го съдържа в себе си. Едно на ръка, че големи държави водят войни, чиито причини най-често са същите - някой някого не е признал за победител. Но това е също така бизнес модел. Всяка една конкуренция в името на печалби е абсолютно същата битка. Финансовите приходи са страничен фактор, дори и да бъдат изтъквани като водещ. Според мен кооперативността би увеличила производителността на всички, но не - инвестира се повече и повече в реклама, маркетинг, в инструменти, които не просто да информират за качествата, а за да поддържат битката с конкурентите жива.

И така, по съвсем естествен път, има ли общество, там се настанява моделът-инат на биткаджиите. Не ги наричам войни. Може да са били в едни други времена. Сега са си биткаджии. Затова и на хората често не им е приятно да работят. То, ако работата е да правиш нещо, за което си кадърен, ти е приятно и интересно. Сам учиш и се доразвиваш, няма да гледаш в канчето на другия. Развиваш се, защото ти е интересно. Но ако си част от корпорация - край. Моделът е там. Подмолно се настанява заедно с теб на стола в офиса като работно облекло. Нещо повече - вплита се с всички други хубави неща, които се създават от една компания.

Още от Авторите

Има го и в личните и интимни взаимоотношения, особено когато има любовни триъгълници. Драмите на повечето жени, а може би и мъже, които са “любовникът/любовницата”, е че те обикновено печелят “люлката-лодка” в краткосрочен план. Но после никой не им зачита победата. Защото “люлката-семейна лодка” не е тяхна. Точка. И често това ги агресира. Дори и да са мили и любящи хора. Моделът е такъв. А той се проиграва докрай. Дали могат да ходят да си се люлеят от време на време, без никой да ги гони, е една отделна тема. Може би в този случай не е точно така. Но принципът е същия.

Невинаги могат да кажат: щом не съм единствената, не участвам. Ако страстта е истинска, обикновено е по-силна от моралния императив. Ако е наистина любов, красотата на изживяването струва много повече от притежанието, победата и всички следващи моменти, “в които няма да съм с теб”.

Може тук би важал принципа: "Какъвто и да е въпросът, любовта е отговорът". Защото понякога любовниците се отказват от битките за завоюване на онова, което не е тяхно, нищо че е открило дверите на собствената им способност да обичат дълбоко, всепроникващо, вълшебно. Понякога, но само понякога, осъзнават, че това е тяхната собствена любов, намерила подходящо огледало. Тогава стават неизкушени и недостижими за упорития, вековен биткаджийски модел.

Ако допуснем една леко утопична мисъл, че това би могло да бъде приложимо към всичко, към което човек изпита естествена страст - радостта от общуване с някаква среда, творческия вихър на професия в синхрон с твоите таланти, общуване със сродни на своите интереси хора в някаква общност. Ако истински обича да прави някакви неща, човек лесно се абстрахира от биткаджийството. Тогава може би този модел-инат би станал излишен. Постепенно би потънал в забрава. Поради липса на практикуващи го.

Знам колко нереалистично звуча. Особено на фона на актуалните медийни новини за различни семейни войни с ужасен край. Но ключа тук е да не правим преглед на печата, да изключим новините. И да навлезем в себе си. Ако не го приложим за себе си, няма да се получи нищо и с цялото.

Ако дори от любопитство опитаме да узнаем как бихме се чувствали, без да водим битки за признание, а да правим нещата, които правим заради самото потапяне в преживяването, може би възприятието ни за битките, които водим, ще се промени. Може би ще усетим лекота. Битките са тежки - нужно е въоръжение. Потапянето в преживяването не изисква багаж, то е разтоварване от всеки един багаж, за да се отдадеш на изживяването.

Може би в началото ще се чувстваме като селския идиот, който понеже е малко лудичък, не ходи на битки заедно с общността си. Може би в началото няма да имаме съмишленици. Но постепенно ще започнем да забелязваме и други странници, подобни на нас. А може и да изживеем някоя много красива любов. Свободна любов, която да се трансформира в обичаща и приемаща изцяло себе си любов. Един такъв човек ще е стъпил в друг модел на проявление в собствения си свят. И докато този нов модел се проиграва, постепенно ще открива, че в него не е сам.

Онзи, другият, биткаджийският свят най-вероятно ще продължи да съществува. Но вече няма да е част от света на свободния от “доказване на себе си” майстор на своята реалност.

Какъвто и да е въпросът, любовта е отговорът. Дали? Да.

Честит месец на любовта.

Прочетете още: