След средата на ноември отварям очи по същия начин – трудно. Не мога да кажа, че сънят ме е изпълнил с особен ентусиазъм. Реалността е друга – сутрешен тоалет, трафик от безброй автомобили и полудели хора, които бързат да живеят. И цигари, много цигари.
Днес календарът не предвижда специален празник, но това не е пречка да се чувстваме специални. Човекът е с нагласата, че е значим. Че от него зависи животът.
Вдъхновението го има. Воден от максимата, че да си себе си е тъпо, а да си друг – не върви, аз съм готов да се огледам за новите предизвикателства на деня.
Между забързаните коли интригите заглушават пронизителните клаксони на града, някъде една врата се захлопва завинаги, а нечие малко дете скъсва нервите на родителите си. Сякаш отвсякъде те дебне апетитът на отчаянието.
Хората, родени със сребърни лъжички в устата, би трябвало празнуват до припадък в панелките на собствените си съмнения. Сънят ликува. Вдъхновението обаче не е за всеки. То трудно може да бъде издебнато.
Бързам из пожълтелия есенен град и разбирам, че приспивният сезон не го превръща в по-търпимо място. Улавям се, че през определен интервал леко подскачам и ритмично ситня крачки, за да омилостивя онова вдъхновение, което ще направи сънищата ми от следващия понеделник нататък направо смайващи.
Трамваят се усмихва, хората в него имат физиономии на убийци и в това противоречие се състои ентусиазмът да празнувам, напук на целия абсурден свят. Музите обичат абсурда. Открай време си падат и по абсента.
Молитвите за абстинентност докарват единствено дъжд.
Инфарктът и инсултът са неизбежни точно толкова, колкото и брадвата на любовта. Любовта привлича изтърканите метафори по време на есен. Моите трудно отварящи се очи са наясно с всичко, което предстои.
Говорим си за...
Каквото има да става, ще се случи.
Вървя, подскачам на пресекулки по джвакащите плочи на окаяните тротоари и в името на някой забавен сън дебна подходящото вдъхновение.
Да остана човек е предизвикателство.
Живот като на кино? Живот като живот.
Неделята не е ден за почивка. Тя е само прелюдия към онова, което хем ще се повтаря, хем ще носи надеждата, че всичко ще е по-добре от предишната седмица. „Ние всички сме оптимисти в свят, в който се случват чудеса“, казвам си аз, докато ароматът на печени кестени вещае неизбежността на предстоящата зима.
Още от автора:
- Ако любовта е ад, нека бъда в него
- Виното винаги е добра идея
- Да вдигнем тост за любовта
- За романтиката няма възраст
- Белезите от вчера са поуките, без които не можем
- Реалност, по-хубава от мечтите
- Маса за двама
- Две пораснали деца с побелели коси, които не престават да се обичат
- „F 63.9“ или любовта като диагноза
