Какво стои зад вратата, където се крие страхът?

02.11.2020 14:05

Миналата неделя върнахме времетo с един час назад. Както всяка година. Този път обаче е за последно и в това лично аз намирам известна символика. 2020-та е годината, в която стрелките на часовниците сякаш застинаха едновременно. В момента човечеството живее само и единствено в настоящето. Няма минало, няма бъдеще. Има само тук и сега.

Новините валят. Разполагаме с един час повече, а не знам какво да правим с него. Не знаем какво ще се случи със света. И то не утре, а след малко, образно казано. Нищо не е ясно. Нищо не е сигурно. Нищо не е окончателно. Освен ситуацията, в която се намираме. Тая мъгла, която се спусна изведнъж върху нас, няма изгледи да се разсее скоро. Без да искам да бъда песимист, все пак ще го кажа: времето не е отишло с един час назад. То е спряло.

За хубаво или лошо – светът застина като стрелка на часовник. Някакъв катарзис за човечеството е всичко това. Катарзис, след който едва ли ще бъдем същите. Може пък и да е нов шанс. Шанс да пречистим мислите си, да си пренаредим приоритетите, да отсеем важните неща в живота . Тия, които не можем да си купим с пари. Обичта, здравето, спокойствието, заедността, сплотеността, грижата за другия, топлотата, съчувствието, единството. Все такива работи, дето не ги зареждат в магазините за хранителни стоки.

Мисля си следното: вирусът дойде, за да ни даде урок. За да ни направи не само по-силни, но и по-устойчиви. За да изпита нашата издържливост. За да провери може ли да ни пука за някого другиго, освен за нас самите. Това си е и чист социален експеримент. Сериозен.

Умишлено използвах сравнението за часовото време. Има тънка метафора във факта, че ни се дават още едни шейсет минути, в такъв момент, в който самото ни съществуване е сложено на пауза. И самотата е страшна. Забелязвам я в хората по улиците, чета я в социалните мрежи.

Абсолютната, стадна самота. Самотата, която има звук на шамар. Самотата на уплашения човек, изправен пред неизвестното. Според мен тя е по-страшна от мерките, срещу които някои толкова мрънкат. По-страшна от изолацията дори.

Не мога да ви дам формулата за справяне с тая самота, понеже самият аз не я знам. Мога да ви подскажа обаче един друг ключ. Ключ към един от изходите от самотата. После затворете очи и поемете дълбоко въздух. Кажете една молитва. Тази, която помните наизуст. Вашата молитва. Погледнете на тая самота като на страх. Сетне изпуснете въздуха и си спомнете: страхът често чука на вратата ни. Когато обаче я отворим – там няма никого. Никого.

Ето го отговорът. Използвайте го, както намерите за добре. С вас съм.

Прочетете още от Росен Карамафилов: