Какво се случва, когато пуснеш контрола

Вълненията и страстите около отминалите избори ме подсети какво най-много ни пречи да пуснем контрола. Не съм следила отблизо политическия театър. Имам достатъчно грамотност, за да направя избор без да се задълбочавам в публичната пропаганда, била тя партийна или изразена като гражданска позиция. Но като човек на словото забелязвам думите-издайници, които се появяват като внезапен обрив и се чудиш каква е причината за тази алергична реакция. Адекватни, интелигентни, аргументирани изказвания от смислени и културни хора, а обривът се появява. Тази издайническа дума е „власт“. Появи се в изречения от типа: „Правото да гласуваш, е единствената гражданска власт, която всеки отделен човек има. Когато не гласувате, вие реално казвате, че вие самите нямате значение, щом и гласът ви няма“.

Бях на ръба да яхна метлата, когато го прочетох, защото това, че съм грамотна, не ме прави автоматично и неуязвима. Но един мъдър човек ме изпревари: „Дрън-дрън, по-добре е да се помисли как избирателната система да взема предвид и негласувалите, вместо да идеологизираме и да вменяваме вина“.

Още от Авторите

Точно така е. Занимавам ви с политика, вместо с полето на интимността, защото е едно и също. Появи ли се някъде думата „власт“, дори и да е предрешена като най-красивата жена, мъж, дете, мечта, идеология, винаги я следват близнаците „срам и вина“. Още след публикуването на първите изборни резултати, статуси от типа „Срам ме е ...“ също заляха стената ми. Как ще се отрази това на обществения ни живот в България? Това в случая дори не е важно, защото тази схема винаги ще се репродуцира, докато всеки един не се сети, че този модел е неизменна част от същността му. А когато се сети, може да стане и по-лошо на моменти, защото независимо от разнообразни терапии, които могат да отнемат години, изведнъж ще се усети, че каквото и да прави, не може да спре – нито себе си, нито обществото. Докато не капитулира.

И впрочем, дори децата не са толкова невинни. Знаете как дете може да опищи орталъка, за да наложи исканията, властта си и да хвърли родителите си в котела на разнообразни емоции, които те истински не искат да изпитват, но не могат да ги сдържат, като кихавица и понякога намират сили само да рухнат изтощени в края на деня. Знам колко рискувам, споделяйки това наблюдение. Но истината е, че властовите игри между родители и деца започват от първите безсънни нощи, когато малкото ангелче налага режима си на цялото семейство. Вярно е, че любовта ни към тях осмисля живота ни по начин, по който нито пари, нито слава не са в състояние да го направят. Но е вярно също така, че първите човешки игри за надмощие започват у дома - между родители и деца.

Сред близките ми млади родители има предимно такива, които никога не употребяват каквато и да било форма на агресия, даже не им викат. Говорят им със спокоен тон, прилагат всевъзможни тактики на разсейване, но някъде дълбоко в тях започва да пулсира убеждението, че явно не могат да се справят като родители. Мекотата не среща разбиране. Твърдостта, дори превземането на властта чрез „авторитета на по-големия“ често поражда неусетно присвиване на стомаха от чувство за вина, че нараняваш психически детето.

От собствен опит знаете колко често майката и бащата си прехвърлят отговорността, когато не могат да се справят с казус, свързан с децата. Разширяват кръга на компетентност, включват баби и дядовци, детегледачки, понякога и детски терапевти. По-наблюдателните сигурно са забелязали, че децата умеят да се държат различно с всеки един, поел временно грижата за тях. Имам приятелско семейство, чието дете се научи да седи на гърне с детегледачката на първата седмица. Но две години отказваше да ходи на гърнето, когато е с родителите си. Щом го видеше, започваше да се тръшка като че ли ще го колят. Сложиха камера, за да гледат как детегледачката успява.

Тотално се объркаха, когато видяха как тя му чете приказка, изведнъж то казва „пиш“, а тя спокойно и бавно отива за гърнето и детето сяда на него без никаква драма. Тя твърдеше, че е много послушен и не разбира защо на тях им прави номера. В детската градина всички го хвалят – колко е умен и разбран. Бабата твърди, че дори не е капризен за храна, яде си всичко. Елате да го видите, когато е само с мама и татко. Пищи и хвърля храната от масата. Според тях няма по-злоядо дете. Отидат ли на ресторант, малкият чаровен хитрец, обикаля всички околни маси и си иска храна. Изяжда си я сладко и настървено, като гладно дете. Какво се случва с милите му родители, изгубили битката за власт с него? Срамуват се.

Няма нещо, което не опитаха. Майката изчете всички възможни книги, публикувани на български и на английски. Следваше съвети на приятелки, на баби, на професионални детски терапевти, но детето се оказа голям артист. Сменяше си ролите виртуозно. И един ден, майката просто спря да следва каквито и да било препоръки, тактики и стратегии. Отказа се от борбата за власт. Пусна контрола. Не защото осъзна каквото и да било, а просто защото нечовешки се умори. Детето я врънкаше за нещо: „Няма да те обичам, ако не го направиш“. Тя каза равнодушно: „Добре“. Детето се сепна, помълча малко и размисли: „А, не, ще те обичам“. Тя каза равнодушно: „Добре“. Това беше. Пълният и напълно искрен отказ от участие във властовите игри помежду им, постави отношенията им на друга основа. И тя, и малкият, и мъжът ѝ се успокоиха. За известно време.

Тези наши човешки властови игри се самозареждат и актуализират точно като приложенията в телефоните ни, като пореден епизод на култов сериал. Присъщи са на човешкият ни род, в кръвта ни са. Затова дори децата ни се раждат напълно подготвени за тях. Това, което моята приятелка случайно откри в момент на пълно изтощение от психическите битки с любимото си дете, я направи по-бдителна. Вече беше по-готова да бъде наблюдател и осъзна, че с чуждите хора, малкият чаровник не се бори за власт, затова е такъв, какъвто е – нормално и психически здраво интелигентно дете.

Всички сме точно такива, каквито са и политическите ни избори. В случаите, когато искаме да се домогнем до някаква власт – от най-дребното нещо, което искаме някой друг да направи за нас, до най-големия пай. Когато се борим за нещо, пускаме в действие целия си арсенал – чар, съблазняване, доброта, аргументиране на предимствата ни. Ако не ни обърнат внимание, можем и с лошо – с интриги, заплахи, всяване на страх, компроматни войни, демонстриране на авторитет, омаловажаване на другите. Всичко е устроено така – от семейството до бизнеса, политиката, културата, спорта. Няма сфера, в която властовият модел да не се проявява.

Затова е много трудно да пуснем контрола. Дали ще е осъзнато или само интуитивно, дали от прекомерна умора от битки, това което се случва е отказът от власт върху ситуацията. И поне за малко, всичко се уравновесява. Все едно нищо не е било. Мир и блаженство. Завършеност.

Поемете дъх. Останете там колкото успеете. Объркващо е в стил „А сега какво да правя след като нищо не се случва?“ само първите 38976 пъти. После започват да се отварят неподозирани врати. Или не поемайте дъх, не обръщайте внимание и заредете нова властова игра. Ваша воля. За нищо не ви агитирам. В тази точка на равновесие няма нищо за гласуване.