Сигурно ти е писнало да слушаш за коронавируса и най-вероятно следваш генерал Мутафчийски в Инстаграм и Фейсбук. Кефиш му се. Човек на подходящото място, в подходящото време. Също като теб. За това не си равнодушна. Това просто не ни даде шанс да останем равнодушни. Няма как ситуация, която не се е случвала нито на нашето поколение, нито на това преди нас, да не ни докосне, разтърси и промени. Какво ни се случи?
Скъпа, ние бяхме преяли, препили, презадоволени, претоварени, преситени, прецакани. Не морализаторствам. Говоря ти съвсем спокойно и съвсем обективно. И аз обичам хубавия, богат и лесен живот. Ама ние не се спряхме. Животът ни беше бърз и безсмислен.
Само помисли. Всяка секунда от момента, в който се събудиш до момента, когато заспиш, мултитаскваш. Тоест – правиш пет или сто неща едновременно и не оценяваш нито едно от тях. Само ги отмяташ. Тикваш. Хем си навсякъде, хем си никъде. Ти не си посветена осъзнато в нито едно от нещата, които циклиш. Знаеш ли колко гадно е това? Не знаеш. Много е гадно. Работиш, чатиш, движиш няколко проекта, за да ти се махнат от главата и в един момент спираш да ги гледаш като постижения, а като отметнати задачи. Не са те развили, не са ти дали нищо, просто са те занимавали. Никъде не вникваш и бягаш от задачи, които изискват вникване и отдаване. Ебаси живота – полуфабрикат!
С децата – същата работа. Растат около теб и мъжа ти, но не с вас. В училище ги учат, по моловете си играят, ходят на всякакви активности и там ги занимават, усъвършенстват и развиват. Ти си шофьор и логистик. Нищо друго. Беше свикнала, че това е голям анагажимент и че всъщност това е ангажиментът ти към тях. Да ги вземеш, заведеш и да не закъснееш. Споко, всички бяхме така. Бързащи, ненастини за още и за следващото. Пазаруване, пътуване и още. Защото е евтино, защото по-добре да го имаш, отколкото да го нямаш, защото е по-евтино да отидеш, отколкото да не отидеш, защото си мислиш, че успокоява и че непрекъснатото движение и пазаруване насища дробовете ти с въздух, който гони токсичния въздух, който издишаш с работата, напрежението и т.н.
Абе, не се спряхме. А сега спряхме. Магазините са затворени, светът е затворен, ти си затворена. И виждаш, че не е драма. Даже е облекчаващо. Полагаш усилия за дребни неща. Да отидеш до аптеката, ако се наложи, да видиш, че ако търсиш нещо, като най-обикновен спирт – няма. Да видиш, че нещо може и да го няма. Да се наредиш на опашка за хляб, мляко и тоалетна хартия. За какво ти е цялата тоалетна хартия на света не разбрахме, ама айде. Стоиш си у дома. Намали. Всички намалихме. Изправяме се пред притеснения. Дали ще имаме работа, дали ще вземем заплата и дали ще е цялата заплата.
Оказа се, че сме уязвими. Оказа се, че можем с малко. И се оказа, че е по-добре с малко. Няма Бареселона за 39 лева и Милано за 29 лева. Няма Airbnb. Невъзможно е да напуснеш страната. Трудно е да излезеш от градовоете, трудно е да влезеш в градовете. За пръв път това, което трябва да направиш, е да не правиш нищо. Това винаги е било неестествено движение за теб и никога не те е свъртало. Сега пътуването е друго. Пътуване до себе си. Усмиряване.
Вече нямаш убежище. Няма я майка ти, където винаги можеш да отидеш и да й се оплачеш от всичко и всички, докато тя приготвя нещо. Не знаеш какво точно ти е казала, но отдавна си спряла да й слушаш всичко, което ти казва. Досадно е, а и имаш ти да й казваш разни неща. Но е вкусно. Много вкусно. Сега не можеш да отидеш да ги видш. Мани, възрастни са, ще вземеш да им лепнеш нещо. Вече знаеш, че дори и да не се разболят драматично, ще натоварят системата, която ще бъде пред срив, ако много хора се разболеят. Звъниш им да ги чуеш и им казваш да се пазаят. Но този път го мислиш. Знаеш какво да правиш и как да го правиш не само за себе си, но и за другите. Пазаруваш с идеята да има и за тези след теб, пазаруваш бързо, не се шматкаш, защото знаеш, че отвън чакат хора. В опашка през два метра и знаеш, че не е яко и си бърза.
COVID 19 ти донесе и това. Да бъдеш по-осъзната, смирена и емпатична. Виждаш, че можеш сама, или само с най-близките ти. Виждаш, че е готино да имаш най-близки, леле, колко е готино! Дори и понякога да са досадни, пак е яко. Виждаш, че можеш бавно, виждаш, че можеш да си почти навсякъде, без да напускаш, където си. Работиш отвкъщи. Всичко е повече вътре, отколкото вън. Явно има смисъл. Явно всички имахме нужда да намерим смисъл, вглеждайки се навътре. Явно всички имахме нужда да съберем границите си, вместо да ги разширим. Да подсигурим рубежите, както казват военните. И да се осеферим, както казва майка ти.
Явно най-доброто пътуване си остава пътуването към себе си.
Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.
