Как социалните медии ме разсеяха от мен самата

09.09.2021 14:00

Много вярвах в себе си, в това, което съм, мисля и правя с живота си преди появата на социалните медии. Не че всичко ми е било наред и тогава, обаче си се кефех. Смятах се за уникална и това ме караше да се чувствам добре в кожата си. Дори и когато правех житейските си грешки, ги правех с някакво вътрешно задоволство, че, както пее Франк Синатра: „I do it my way“ - правя ги по мой собствен начин. И това ми докарваше самосимпатия.

Хороскопът за НОЕМВРИ: Всичко зависи от теб!
На фокус

Бонус беше, че преди интернет да изземе авторитета на медиите и да ги сложи в месомелачката на древногръцкия хор, наречен “обществено мнение”, вярвах, че всичко, на което съм избрала да бъда медиатор, стига до хора от моята порода и има смисъл за тях. Вътрешното ми усещане беше, че все едно им казвам: “Споко, не сте сами, ние сме по-готините.”

Спор няма, в началото много се радвах на социалните мрежи. Добавях всеки непознат в листата си с убеждението, че ме е намерил, защото вече ме знае и му допада това, което съм излъчвала в пространството. Разбира се, грешах. Но го научих доста по-късно. Доста дълго дори не разбирах хората, които не си правят профили и не участват в обществените дебати със своя позиция. От друга страна се учудвах на тези, които постоянно споделят детайли от ежедневието, семейния си живот и прочее, но в крайна сметка си спомних, че основаната идея е да добавяш приятелския си кръг, който по принцип е наясно как живееш.

После дойде ерата на проповедниците и учителите, споделянето на житейските мъдрости и истории, здравословен живот, всякакъв друг lifestyle, за който в предишните затворени пространства на редакции на списания и предавания, си мислехме, че сме източник, а не обикновени рефлектори. Спор няма, и аз се включвах в голямото споделяне на всякаквовкусови неща, учения и пропаганди. Сърфирах известно време по тази вълна, докато в един момент не се усетих, че някога си бях уникална, а сега съм една от всички, поредната и незадължително най-интересната, защото за разлика от книгите си, в социалните мрежи не споделям твърде лични неща.

Още от Авторите

Минах през различни периоди. И имитирах стандартите на социално-мрежово поведение. Понякога споделях, друг път само четях, но все си мислех: „Ама, те хората са си добре, защо съм имала заблудата, че имат нужда от това, което мога да им кажа? Те всичко си знаят или поне – всеки си знае неговото.“ Голям удар върху месианския ми комплекс нанесоха социалните мрежи. Това обаче е лесно решимо. Осъзнаваш го, кофти ти е малко, ама повече се смееш и си казваш, ами окей, да се оправят. Това ми дава повече време за мен и онова, което ми е интересно. Без ужасяващия въпрос на всички медийни оперативки: “какво искат или трябва да знаят хората”. Като падне този товар, всъщност ти става доста леко.

Истинският шок обаче беше, че всичко, което съм смятала за важно за споделяне, го виждах навсякъде... И все в криви огледала. Гледам, чета истории и се изумявам: “Ама, не е това, което имах предвид. Не е това!” И после някой вземе, че ми благодари за нещо си и вземе, че ми разкаже след моя текст какво е решил да прави, и аз се попарвам обикновено: ”Ама, не е това”, мисля си. Обаче си мълча, защото човека няма нужда от повече объркване.

Ако нещо истински ме е ужасявало, не е това, че някой ще ме критикува, няма да ме разбере или да споделя моята визия, а обратното - че ще вземе да ме послуша. Или да се вдъхнови от нещо, което не е разбрал, както аз си го разбирам и ще вземе да съсипе своя начин да прави избори и неща.

Както веднъж се случи с близка приятелка. Нещо съм ѝ разказвала, тя се впечатлила как са ми се получили нещата, решила да приложи същото ноу-хау и работата се оплескала. “Постъпих като теб - оплака ми се, - и той ме напусна”. Спомням си, че тогава ѝ казах: “Никога не постъпвай като мен, само аз имам право да постъпвам като себе си.” Не случайно никога не съм продавала някакво знание или методика за успех за каквото и да е. Независимо, че знам невероятно много неща. Опитах по едно време, но бързо видях капаните.

Но за социалните мрежи ми беше думата. Те много ме бяха разсеяли - от вниманието и грижата за това, което съм си аз. Забелязах го, когато се отдалечих за достатъчно дълго време. И сега почти не може да ме накарате да вляза в профила си и да скролна по стената. Пробвам чат-пат, но колкото да установя, че вече нямам нищо, в което да се огледам. Влизам само за някоя и друга рецепта в любимата ми кулинарна група. Е, и в още една-две групи, които ме интересуват, но това е.

Истински съм впечатлена как отдалечаването от социалните мрежи и респективно „масовото съзнание“ възстанови връзката ми с мене самата. Със симпатягата, която съм аз - най-важната ни връзка според мен.

Говорим си за...

И което е още по-интересно, промени начина, по който давам онова, което ми е за даване - знания, умения, гледни точки. Давам ги в обмен само там където в момента ми е интересно. Или срещу коректно заплащане за услугата да добавя частица от моето съзнание в проекти, които са важни за други хора и организации. Ако са ми симпатични. Иначе - само за пари - не. А за слава в социалните медии или за да “се продавам” чрез тях - пълен абсурд. И така установих, че и преди, когато пак си бях много само-симпатична, правех абсолютно същото. Никакъв месиански комплекс не е било. Поставянето ми насред „масите“ е изкривило образа дори на себевъзприятието. И преди, и сега просто ми е било забавно да споделям това, което ми е интересно. Съвсем не за да ме следва някой.

Не искам да давам съвети, но ако опитате да общувате със симпатягата, който сте без никакви външни огледала и голямото разсейване на социалните мрежи, току-виж сте видели възможности, които преди сте пропускали. Но напомням, че следването на мои съвети е само на ваш собствен риск. ;) Преценете си много добре дали е вашето нещо - да прекарвате най-много време само със себе си. С минимум разсейващи фактори. После да няма: “Ама, той ме напусна, уволниха ме, разболях се...” и други щети. В крайна сметка, разсейването на социалните мрежи също има позитивни страни. Има си хора, които само заради тях се чувстват готини, симпатични и ценни. И това също е окей.

И така...

Прочетете още от Михаела Петрова: