Александър Петров
Започвам с това, че и тя като вас сега за първи път научава тази история. Винаги съм казвал на приятелката си, че когато моментът за предложението за брак настъпи, ще ѝ го поднеса като гръм от ясно небе и че то ще дойде, когато най-малко очаква. Това, което обаче тя не знае е, че аз бях измислил всичко, а тя го прецака без изобщо да подозира. И добре, че го направи! Но нищо, както се казва – така е било писано. Реших да ви споделя провалената си идея, за да може някой друг да се възползва от нея, ако реши. Много мразя готови неща да остават зян…
Един летен следобед с нея и с още едно момче отидохме в ескейп стая или т.нар. стая на загадките. Беше абсолютен провал. В стаята имаше един хамстер в клетка, който очевидно беше сложен там просто за декор. Момчето, което беше с нас, се залепи за животното и през цялото време му говореше и си играеше с него, а мойта любима, след седмата минута без да намерим дори и една улика, седна на един стол в центъра на стаята и каза любимите си вълшебни думи:
„Ми, не мога, човек!“
Останах да се боря сам. А ако съществува Господ, той ще е свидетел за това, че аз и приятелката ми сме двете половини на един лишен от логическо мислене мозък и ако животът ни зависеше от това да намерим ключа към изхода от въпросната стая, двамата отдавна щяхме да сме пукнали, а на общия ни надгробен камък щеше да пише:
„Е, оттук вече със сигурност няма как да излезем!“
А в конкретната ситуация работеше само едната мозъчна половина – моята. Както се сещате, не можах да намеря изхода от стаята, въпреки постоянните жокери, които ми даваха, както и факта, че ни осигуриха допълнителни 20 минути време да се отключим. Може би никога не съм се срамувал толкова. Представете си гледката, която се откри пред персонала, когато най-накрая ни отвориха стаята - единият гали хамстер, в средата на стаята стои рус, но за сметка на това крив малък дявол-инат, а аз съм се покачил на една стълба да проверявам за тайник на тавана. Сигурно все още се носят легенди за тогавашното ни представяне.
В този ден приятелката ми се закле, че повече никога няма да стъпи на подобно място, аз пък си обещах, че един ден ще ѝ го върна за това, че ме остави сам да се оправям. И то ще ѝ го върна в точно такава стая и с възможно най-страшната присъда, като последствие – да се омъжи за мен.
Бях измислил всичко – заговорът щеше да е на световно ниво – с най-близките ни хора щяхме да се организираме и да отидем в подобна стая на загадките. Бях избрал дори кои умни хора да дойдат с нас, за да си убедя избраницата да се съгласи да отидем. Бях готов да платя колкото е нужно, за да подкупя собствениците на някоя от стаите да ми съдействат и да променят уликите към изхода на стаята с такива, измислени от мен.
Всички знаци щяха да са свързани с хронологично подредени емблематични моменти от началото на връзката ни до днес – няма да ги изброявам сега, всеки може да импровизира. Всички от компанията щяха да са запознати с поредността на уликите, за да помагат. Щяха и да са допълнително стимулирани от мен, за да се правят на ударени през цялото време. Който е ходил в подобни стаи, знае, че последната улика винаги дава отговор за кода на сейфа, в който е скрит ключа за стаята.
Може би вече се досещате, че в този случай в сейфа нямаше да има точно ключ, а малка кутийка. Приятелката ми щеше да го отвори, да я види и веднага да отвори опаковката. Но в нея нямаше да има нищо. Чак тогава тя щеше да се обърне недоумяваща, а аз вече щях да съм застанал на коляно, както се прави, и да държа пръстена в ръка. Естествено, всичко това щеше да е заснето от камерите в стаята, което щеше да послужи за хубав спомен. Бях много горд, че съм измислил нещо подобно…
До една вечер, в която всичкият ми план рухна.
Накратко прехвърлям случката – докато си подреждаше разни стари вещи, приятелката ми намери някаква картичка. Нещо се захихикаха с нейната тогавашна съквартирантка, а аз, като никога, реших да се поинтересувам и да попитам кое е толкова забавно.
През цялата ми няколкогодишна колеблива журналистическа кариера, това беше най-правилният ми въпрос, зададен във възможно най-точното време!
Отговорът на мойта любов не закъсня: „Ами, едно момче, дето ме харесваше преди, беше разбрал, че ще ходя в ескейп стая и беше оставил тази картичка там преди да отида.“
Сами се досещате защо планът ми рязко загуби оригиналността си. Но, пък, сега Верончето поне ще е сигурна как НЯМА да ѝ предложа брак.
Разбира се, моята закана, че предложението ми ще ѝ дойде като гръм от ясно небе, остава валидна. Може пък вече и да съм измислил нещо… и този път съм сигурен, че няма как някой да се е сетил за това преди мен…
Изпращайте ми своите мнения, съвети и смахнати истории на имейл petrov.edinbg@gmail.com, както и в Инстаграм @alexdimpetrov
