Илиaна Смилянова
През най-тъмното време на годината, близо до самия й край, когато светлината отвън с всеки ден намалява, сме предизвикани да навлезем във все по-дълбоки, нерядко плашещи външни и вътрешни територии. Тогава, всяка година отново и отново, сме подтикнати да открием, че когато навън се смрачава, отвътре започва да просветлява. И водени от тази новородена вътрешна светлина, в нощта на годината търсим и откриваме съкровища, пазени в тъмни места.
Едно от тези безценни съкровища е вярата - много различна от знанието. Вярата не се нуждае и не се влияе от доказателства; тя живее в невидимото и се храни с нашите представи, мечти, спомени. Тя гладува, когато се обезсърчаваме, когато си отказваме да се гневим и да тъгуваме, когато не се осмеляваме да защитим, когато в прибързаното си пътуване се поддаваме на външни влияния и попиваме чужди страхове. И нараства от смелостта и умението ни да се осмеляваме, да се отстояваме - най-вече пред собствените си съмнения и колебания, да си помагаме да направим следващата крачка в невидимото и неизвестното.
Вярата ни учи да избягваме чуждите битки, но и да умеем да разграничаваме важните от маловажните, нужните от ненавременните сблъсъци. Учи ни да помним и да уважаваме следите, които оставяме след себе си, собствените си минали (от сегашната ни гледна точка) несъвършенства. Вярата ни расте в тишина (трудно достъпна в днешно време) - когато оставаме всеки ден поне за малко насаме със себе си и съумяваме да чуем вътрешния си глас, за да можем с негова помощ да се утишим и утешим.
Вярата е свързана с умението ни да бъдем търпеливи. Търпението е един от най-важните ключове при всяка криза, при всеки целебен процес - да изтърпим, да потърпим, да не дърпаме тревата, за да расте тя по-бързо. Търпението е вяра в естествения ритъм на процесите, отказ от ненужен контрол над себе си и другите, вътрешно знание за смисъла на онова, което ни се случва и от което, осъзнато или не, сме неотменна част.
Когато сме в тъмното и неизвестното, когато преминаваме през изпитания, вярата ни е нужна колкото въздуха, който дишаме - за да можем да опазим себе си, същината си, сърцевината на онова, което се променя, което умира и се ражда едновременно. Тя ни спасява, когато, водени от нуждата да се променим, се разделяме с миналото си и със свои остарели представи и страхове - за да се осмелим да се сътворим отново такива, каквито сме замислени да бъдем.
И в най-тъмното вярата ни учи да не се обръщаме и връщаме ненужно назад - в много митове и приказки това е важен, повратен момент в приключението на героя. Вярата ни дава сили да не пазим фалшивия изчерпан и изживял времето си мир, който ни отдалечава от истината и разболява и нас, и отношенията ни.
Вярата е тънка, но здрава издръжлива нишка от светлина и божествена любов - която тъчем заедно с твореца и която ни помага да открием верния път в житейския лабиринт и тогава, когато в нищо друго не съумяваме да открием подкрепа и утеха.
За да пребродим с нейна помощ тъмнината и да излезем след това на светло - никога същите, обновени и освободени от поне малко страх и недоверие, осмелили се да преживеем и да осветим онова, което съдбата е поставила на пътя ни - и тогава, когато не го разбираме.
