Ние сме много интересни. Имаме чувство за самосъхранение, уж сме разумни и много добре знаем какво да правим и какво да не правим. В смисъл, че не познавам човек, който да е пипнал горещия котлон, само за да се убеди, че е горещ и колко е горещ. Знаем го. Това е една опитност, която трудно можеш да обясниш, но интуитивно ни е вродена. Но хората се парят.

Нека ти разкажа как действа слънцето. То е като огъня. При умереност от наша страна то ни топли, гали и ни създава уют и спокойствие. Но когато прекалим и се приближим по-близо, когато поискаме повече от огъня, той ни изгаря. Слънцето работи по същия начин, а ние рядко сме умерени.

И окей, изгорило ни е. Най-често не е фатално. Мажем с кисело мляко, мажем с пантенол, крем, а-у и минава. Но ако не внимаваме, нараненото минава и остава споменът от него. За този спомен няма пантенол. И започваме да сме по-внимателни със слънцето. Гледаме да не се излагаме много-много, гледаме да сме намазани с крем 50-ти фактор, с шапка, а когато то най-много ни дава светлината и топлината, ние гледаме да се скрием някъде.

Опарила си се.

Така е и в любовта. Едно опарване ни кара да се защитим, приберем, покрием и да бъде максимално предпазливи. Казваш си: „Знам, какво стана последния път“, или „Знам какво става по принцип“, или „Знам какво става винаги“. И просто бягаш от страх, че ще се опариш пак. Знаеш, че не е смъртоносно, но е гадно, а ти не искаш да си идиотката, която два, или пет пъти прави една и съща грешка. Много гадно. Помниш, че е така. И вместо да продължиш да събираш спомени и тен, ти търсиш 50-ти фактор.

Това е разбираемо, но много тъпо. Любовта боли, гори, изгаря, убива. Колите също. Но ето ни. Ние сме тук и продължаваме да шофираме, дори и след ПТП, нали? И недей да слушаш твоето най-крехко и ревливо аз. Кажи му - „Айде, ма драгоценна, какво пък толкова ще стане, ако се отворим към този живот!? Нима  си спряла да ходиш на зъболекар, въпреки че всеки път е една мъка....Ми, мъка е. Но нито една мъжа не може да бъде вечна мъка и нито едно опарване може да бъде окончателно изгаряне. Така не работи живота.“

Разбирам те, че понякога просто не намираш слънце, което да замени твоето слънце, защото смисъла на слънцата е да бъдат център на вселената. Разбирам и че понякога просто е трудно да замениш някого. Повярвай ми, разбирам го. Но това, че си се опарила от скарата на барбекюто при чичо ти и стринка ти миналата седмица в Рударци, не означава, че всеки огън се е заплалил с мисълта да те изгори.

Това не е смисълът на огъня. Не за това палим огньовете, дори и когато ги разпалваме и дори и когато те са буйни. Смисълът на огъня е да е буен и който не се е изгорил веднъж, не заслужава и да се топли. Защото разликата между изпепеляващата любов и претоплената, постоплена и умерена любов, е в границата.

Важно е да я има, но е важно и да я пресечеш. Веднъж. Достатъчно е. Но не си струва да го правиш, ако не можеш да продължиш след „изпепеляването“. Не всяко слънце е центърът на твоята слънчева система и не всяко слънце ще те изпепели. Обикновено става веднъж, но не му позволявай, на което и да е слънце да те изгори и да те направи внимателна, страхлива, примирена, подозрителна, предубедена.

В края на краищата, слънцето дори не разбира, когато ни изгори, дори не разбира и когато ни изпепели. Продължава да грее. Все така. Не повече и не по-малко. И по-важното, винаги изгрява. Не очаквай милост от него, защото не за това си му се отдала. Не очаквай да ти обещае, че то няма да прави повече така, защото най-често, едно слънце ни изпепелява, друго пък не ни топли, трето изобщо не ни огрява. То не е едно и не се дръж с него като с едно. Носи си белезите, но не оставай само с тях.

Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.

Прочетете още от Симеон Колев:

• Любовта не е рационална и сърцето не тупти обективно
• За каква жена мечтае мъжът мечта
• Какъв мъж е мъжът мечта?
• А ти кого избираш – този, който те кара да се замислиш, или този, който те кара да се засмееш
• Навикът е най-големият враг на любовта