Всеки сам по себе си е вселена, в която гравитират планети, греят звезди и зеят черни дупки. Моментът на отчаяние или на възторг е поредният Голям взрив, след който пръснатите парчета се събират в нещо, което наричаме ново начало.
Началото на края винаги вещае сътворение, в което отново доказваме способността си да оцеляваме.
Рано или късно настъпва мигът на съмнението в любовта, в приятелството, в красотата. Винаги ще има нещо, от което не сме доволни. Непрекъснато сме водени от инстинкта да искаме повече и да очакваме по-добри времена. След бурите настъпва измамното затишие на думата „завинаги“, докато не последва новото бедствие.
Любовта е многолика, затова е трудно да бъде запомнена в един единствен миг. Приятелството е изпитание за собствените ни добродетели, докато се опитваме да запаметим красотата на самия живот.
Правим разбори, претегляме аргументи „за“ и „против“, вадим поуки от грешките на младостта, за да изпитаме наслада от мъдрост, каквато отива на годините, които носим върху раменете си. Съдбата е неподвластна на „искам“ и „трябва“. Нищо извън онова, което лично сме преживели, няма значение, защото не ни е дадено да наблюдаваме света обективно с очите на Бог.
Ние до един сме богове за самите себе си. Ад и рай, в които избираме отровните плодове и горчивото вино за трапезата, която слагаме в чест на останалите – на онези, станали част от живота ни по една или друга причина.
В името на (не)самотата с усмивка посрещаме аплодисментите и гневните освирквания. Рано или късно научаваме, че краят е логичен финал на представлението. Прологът е неизбежен като книга, която ни предизвиква да прочетем. Такъв е животът, такава е логиката на вселената, в която вървим напред, докато планетата се върти точно в обратната посока.
С годините разбираме, че смисълът се състои в толкова безсмислени неща! Точно те ни правят щастливи, точно те ни зареждат с оптимизъм. Да бъдеш щастлив, е привилегията да си познал големите радости от малките жестове на другите – на боговете, които може и да не са те канили на масата си, но са ти подарили усмивка или са подали радушно ръка за поздрав.
Последният Голям взрив е обещанието, че грешките могат да бъдат поправени, а обидите – простени. Затова е вълнението всяка сутрин, затова е удовлетворението вечер, секунди преди да заспим.
Отчаянието е грозно ушитата дреха, която виждаме с отражението си в огледалото. Докато царят е гол, жабите чакат своите принцове на бели коне. Знаем, че нещо все ще се случи и че би трябвало да е за добро.
Поне така трябва да бъде, когато новото начало слепва парчетата на надеждата едно по едно.
Още от Добромир Банев:
-
В парада на чувствата любовта е кралицата
-
Душата винаги носи повече, отколкото може да раздаде
-
Формата е временна, класата е постоянна
-
Всеки намира изгубената си половина: хубавото на любовта е, че нищо „не трябва“
-
Колко е важно да гледаш нагоре
-
В „Обичам те“ отсъства буквата „р“
